Лесли вече беше посегнал да отвори вратата на съблекалнята, но спря — и Дей видя защо. В другия край на гимнастическия салон беше останала жена с бяло спортно облекло за тенис. Жената им се усмихваше — не, усмихваше се на Лесли. Беше по-възрастна от него с цяло десетилетие, може би дори повече, и не беше хубава, но всяка жена, която можеше да си позволи специално облекло за тенис, беше достатъчно привлекателна в този момент.
Недей, едва не рече Дей.
Но Лес вече се беше обърнал. И доближаваше жената в бяло, несъмнено с намерението да ѝ даде няколко съвета как да държи ракетата, преметнал хавлиената кърпа на раменете си като наметало. С онази усмивка, която вещаеше… опасност.
Шеста глава
Най-прекрасното нещо на детството беше това, че никой не обръщаше внимание на децата. А последното означаваше, че едно дете може да прави, общо взето, каквото си поиска, независимо от общественото си положение — стига да не го хванат.
Теди се справяше отлично със задачата да не го хванат.
Докато тичаше нагоре по стръмното задно стълбище към палубата, стискаше ръце в юмруци и стягаше мускулите си, за да се издуят. Беше чул, че уелските боксьори най-вероятно ще излязат на голямата палуба, преди да стане време за вечеря, и искаше да се запознае с тях преди всички. Господарката му, мисис Астор, не говореше за нищо друго освен за двамата шампиони на ринга и тяхната схватка в гимнастическия салон по-рано следобед, и на Теди ужасно му се искаше и той да я беше видял — най-вече защото никога не беше влизал в гимнастически салон и току-що бе научил какво означава това.
Когато отвори вратата към панорамната палуба, студеният въздух навън го блъсна в лицето, но не го беше грижа, че е студено и ветровито, а той нямаше връхна дреха. Теди беше кораво момче. Нямаше значение, че му бяха казали да остане долу, за да се грижи за Кити, любимото куче порода еърдейл териер на мистър Астор (Кити! Какво глупаво име за куче!). Истината беше тук: дамите и господата от първа класа излизаха на палубата от своите каюти и съвсем скоро Теди вече беше обграден от всички страни от копринени поли в ярки цветове, дебели вълнени палта и сърдечния смях на богаташите. По една случайност Теди беше точно толкова висок, че да се озове право в истинско море от възрастни дами с възлести кокалчета на пръстите, накичени с лъскави пръстени — понякога по два на пръст. Преди да умре, майката на Теди го беше учила да бъде добро момче и да не взима чужди неща, защото не е хубаво. Но Теди винаги беше смятал лъскавите неща за прекрасни и за момент се разсея от задачата си да търси боксьорите, когато видя колко много от тях бяха изложени на показ наоколо, и се зачуди дали някой ще забележи, ако само едно или две изчезнат, само за малко, колкото да ги разгледа по-отблизо.
И тогава се случи нещо извънредно необичайно: стори му се, че чу как някой каза „тц-тц“, все едно мъртвата му майка изведнъж се беше догадила за неговите лоши помисли. Теди се обърна, но майка му не беше там, естествено, а Теди не вярваше в духове, каквото и да разправяше господарката му. Майка му го беше научила и на това: да не вярва на нищо, което казват богаташите. Господ беше свидетел, че имаше само живот и смърт и нищо между тях.
Ала сетне го чу: женски глас. Беше слаб, сякаш от много далеч.
Теди се обърна и огледа гъмжилото, но не успя да открие откъде идва този звук — може би на палубата имаше някакво представление. Беше чул, че на кораба пътува прочута певица, а Теди обичаше певците — макар и далеч не колкото боксьорите.
Нежната мелодия продължи, но не успяваше да различи думите на песента, която при все това му напомняше на една, която пееше майка му, докато белеше грах за пюрето, когато беше съвсем мъничък. Беше много хубава песен, на езика на старата им родина, който никога не беше разбирал, но винаги го побиваха тръпки от него.
Теди отново усети как го побиват тръпки — и не само защото бе излязъл без палто.
Вятърът разроши косата му и Теди закрачи срещу него — към мястото, откъдето идваше вятърът, или песента — защото внезапно откри, че трябва да разбере къде е това място. Трябваше да види невидимата певица, която беше майка му, но разбира се, не беше тя.
Краката му сякаш натежаха. Раменете му докосваха поли в ярки цветове, но той не ги усещаше. Крачеше все напред. Пред него имаше парапет, а зад него — морето: бурно и сурово. Вълните бяха като сини вълци. Виждаше белите им зъби. Дали вълците пееха? Не, долу имаше една жена, която заповядваше на вълците, вещица от дълбините, и песента беше нейна. Така си помисли, макар и да си даваше сметка, че това е детска приказка, а той вече е твърде голям за детски приказки. Парапетът беше пред него, никой не го гледаше и металната повърхност беше студена под ръката му, когато започна да се катери нагоре. Никога не му разрешаваха да види нещо наистина хубаво, но този път щеше да бъде първият, видял каквото имаше за гледане. Щеше да открие жената, която пееше прекрасната песен. Студът не го притесняваше. Студът вече му харесваше. Той се изтегли нагоре. Песента се превърна във воя на вятъра. О, как му харесваше този вой.