Нечии ръце го затеглиха назад и отначало се почувства като парализиран, но сетне започна да се съпротивлява и да се дърпа. Който и да беше човекът, сграбчил Теди, държеше го здраво, а песента вече бе изчезнала и Теди чу ахканията на хората около себе си и усети втренчените им погледи, а той не беше свикнал всички да го гледат така.
— Кротко, момче, ще се оправиш — извика някакъв мъж.
Погледът на Теди се проясни и го обзе бурна радост, която измести гнева.
Боксьорът го беше открил! Разпозна го по фотографията, която показваше на всички мисис Астор.
— Какво правиш? — настоя да узнае мъжът, като разтърсваше Теди за раменете.
На Теди му се прииска да се разплаче, защото го хвана срам, но вместо това прехапа долната си устна.
— Нищо — отвърна той. — Моля те, не казвай на никого.
Не искаше боксьорът да му се разсърди — точно той от всички хора на света.
Боксьорът, когото наричаха Дей, приклекна пред него, така че очите им почти се изравниха, и подаде носната си кърпа на Теди.
— Виж, знам какво стана. И аз го чух. Всичко е наред. Вече си в безопасност.
Сетне накара Теди да му каже откъде е дошъл — Коя е господарката ти? — и Теди за миг се обърка, така че едва ли не му отговори: Тя, като посочи към морето. Но после се поправи и му показа масата на палубата, където се беше настанила мисис Астор заедно с няколко светски дами, с които се беше запознала току-що — всички бяха облечени с копринени рокли под кожените си палта, рокли в яркосиньо и кремаво и златно, и обсипани с още лъскави бижута пръсти. Мисис Астор беше далеч по-млада от другите дами, по-близо до възрастта на самия Теди, отколкото на останалите жени на масата. Една от тях се казваше Керълайн Флечър, а другата беше лейди Дъф-Гордън. Теди знаеше кои са, защото цялата прислуга беше задължена да запомни имената на новите приятели на семейство Астор, а Теди се учеше бързо.
Жените бяха потънали в разговор помежду си и Теди се притесни, защото не беше свикнал да го хващат, а мисис Астор беше станала още по-тросната, откакто коремът ѝ беше започнал да расте от бебето вътре. Теди се опита да се скрие зад краката на Дей, но боксьорът го побутна напред, така че да го видят.
— Извинете ме за прекъсването, дами — рече Дей, — но дали горкият дребосък е на някоя от вас?
Господарката му писна.
— Теди! Мой е. Къде беше изчезнал?
— Какво става, за бога? — настоя да узнае една от нейните приятелки.
Беше онази, която се казваше лейди Дъф-Гордън. На възраст сигурно беше три пъти колкото мисис Астор и огледа Дей от главата до петите с най-острия поглед, който Теди беше виждал през живота си, а сетне го обърна срещу самия Теди, преди отново да посвети цялото си внимание на боксьора.
— Няма нищо, мадам. Боя се, че момчето имаше малко премеждие на парапета. Струва ми се, че просто го е страх от високото.
Дей намигна на Теди, който почувства как го изпълва прилив на гордост. Изправи рамене и вдигна глава. Не го беше страх от тези дами.
Мисис Астор с усилие стана от мястото си и големият ѝ корем се показа над масата. Сигурно всеки момент щеше да гръмне, както казваха останалите прислужници. Тя се протегна към Теди и го хвана за ръката.
— Какво изобщо правиш тук, Теди? Трябваше да останеш долу в каютата, за да се грижиш за Кити, докато сме на вечеря. Да не забрави?
— Мадлен, скъпа, не се разстройвай в твоето положение — обади се другата жена, която се казваше Керълайн Флечър.
Но въпреки „положението“ си мисис Астор беше напълно способна да дръпне Теди за ръката с всичка сила. Момчето политна към нея, когато тя се отпусна обратно на мястото си.
— Колкото до вас — обърна се лейди Дъф-Гордън към боксьора, — вие сте истински герой, задето сте спасили живота на това малко момче.
Когато я погледна отблизо, Теди видя, че вечерната рокля на тази жена направо прелива от украшения и бродерия. На един от пръстите на ръката ѝ блестеше гигантски розов камък, обграден от лъскави диаманти — изглеждаше толкова прекрасно, все едно мястото му е на Световното изложение, където хората да се редят на опашка и да плашат по едно пени на човек, за да го видят.