— Няма нищо, мадам — отвърна боксьорът. — По-добре да тръгвам.
— Глупости. Нямам никакво намерение да ви пускам да си вървите, преди да съм имала възможност да ви опозная по-отблизо.
Дамата му протегна ръка.
— Вие сте онзи боксьор, за когото ми разказа моят съпруг, нали? Разбрах, че днес сте изяли голям пердах.
Господарката на Теди продължаваше да го дърпа за ръката. Макар и да нямаше кураж да се отскубне от нея, момчето не откъсваше очи от боксьора, все едно можеше да го накара да отвърне на погледа му.
— Болеше ли? — попита той. — Веднъж Саймън Чадли ме удари право по носа, а аз дори не се разплаках.
То вдигна свободната си ръка към гърдите.
— Имаше кръв по ризата ми и всичко. Мама едва не ме уби на място, когато ме видя.
Господарката му се разсмя, високо и притеснено. Теди веднага разбра, че се е почувствала неудобно от него.
— Стига толкова, Теди. Знаеш, че не бива да се обаждаш, когато не те питат.
Дей хвърли един поглед на Теди и се усмихна със съчувствие, преди отново да се обърне към по-възрастната дама.
— Не беше чак толкова страшно, мадам. Просто бях свалил гарда.
— Козмо беше доста впечатлен от вас, нищо че е изгубил няколко лири, доколкото разбрах. Но наистина трябва да заповядате на вечеря. Съпругът ми ще се разсърди, ако разбере, че съм ви оставила да си тръгнете, преди да е успял да се запознае лично с вас.
— Трябва да…
— Не виждам защо — каза тя, като отново го прикова с всевиждащия си кристален поглед. — Вие не пътувате в първа класа, нали? Наистина ли бързате толкова да се върнете в… където там пътувате?
Дамата замълча за миг и Теди, който не пропускаше нищо, видя как очите ѝ станаха сурови.
— Останете да вечеряте с нас. Гарантирам ви, че ще си прекарате чудесно, а самата вечеря не е за изпускане. А може би ще успея да ви се отплатя… като ви запозная с една-две богати наследнички…
Боксьорът се усмихна вежливо.
— Не се интересувам от богати наследнички, милейди… Сърцето ми е заето.
— Трябва да ви уведомя, че не съм свикнала да получавам откази от мъже.
Боксьорът прехапа устни и направи гримаса, все едно си даваше сметка, че няма смисъл да спори повече с нея, а жената избухна в нехаен смях.
— Е, значи се разбрахме — рече тя. — Ще ме придружите ли до нашата маса? Убедена съм, че моят съпруг вече ни очаква там. След като му казаха, че на борда има само две хиляди бутилки вино, несъмнено ще иска да си поръча, преди някой друг да изпие най-хубавите.
— Може би има право — намеси се Мадлен Астор. — На мен ми казаха, че на борда пътуват хиляда и триста пасажери. Това прави по-малко от две бутилки на човек, за цяла седмица!
— Е, като го казваш по този начин… може би и ти си права. Какъв безотговорен пропуск! — възкликна лейди Дъф-Гордън, като се разсмя.
Тя се изправи от мястото си и ги поведе навътре, към разкошната трапезария на първа класа.
Мадлен Астор и Керълайн Флечър също станаха, за да я последват, а мисис Астор дръпна Теди, за да не се отделя от нея.
— Да намерим мистър Хейвърфорд, за да те върне в каютата — каза тя, а сетне продължи шепнешком. — И ако слушаш, ще ти дам един бонбон, както ти обещах.
Но докато вървеше след дамите от палубата към топлината на коридора, пълен с пасажери, Теди вече не го беше грижа да си представя как захарта ще се стопи по езика му. В главата му нямаше нищо друго освен мисълта за песента на водата. Как го беше призовала. И как в онзи миг щеше да изпълни всичко, което тази песен поиска от него, защото бе направила така, че да не го е страх от нищо. Той потрепери. Никога досега не беше изпитвал подобно желание да пропадне в бездната.
Седма глава
10 април 1912 година, 9:15 часът вечерта
Заведено в архива на доктор Алис Лидър
Строго поверително
Пациент: Керълайн Флечър
Възраст: 23 години
Късно вечерта на първия ден след отплаването към мен се обърна мисис Флечър. Разказа ми, че употребява лауданум от раждането на дъщеря си преди пет месеца насам, за да лекува главоболие и безпокойство, което понякога се проявява под формата на остро вълнение и стига до крайности. Попита ме дали мога да ѝ напиша нова рецепта, защото по невнимание е пропуснала да се снабди с лекарството преди пътуването. Явно е решила да потегли в последния момент. Освен това ми обясни, че ѝ се налага да употребява два пъти по-голяма доза от обичайната, за да постигне два пъти по-малко облекчение.