Беше стигнала до трийсет и седмото разресване с четката за коса, когато се стресна от шумно почукване на вратата. Веднага се изправи, разтревожена бебето да не се събуди. Марк ѝ хвърли озадачен поглед, но не каза нищо, а вместо това я изпревари по пътя към вратата на каютата, все едно искаше да я защити от човека от другата страна. Понякога ѝ се искаше да се разплаче от тези преструвки. Сякаш все още можеше да бъде защитена от нещо. Все едно злината и ужасът вече не бяха оставили своя отпечатък и върху двамата.
Но пред вратата на каютата им беше само стюардесата — хубавата мис Хебли. Керълайн не можа да съобрази веднага защо стои на прага с поднос в ръце: беше донесла топлото мляко, което бяха поръчали да им носи всяка вечер по това време.
— Заповядай, влез — каза Марк, като отстъпи встрани, за да ѝ направи място.
Ондин реши да се събуди точно в този момент с писък, остър като бръснач, който разкъса тишината.
— Млякото… направо в шишето ли да го налея? — попита мис Хебли.
— Може ли?
Докато стюардесата се занимаваше с каната мляко и тънкото гърло на стъкленото шише на бебето, Керълайн неволно си помисли как малките ръце на мис Хебли сякаш бяха създадени специално за такава капризна, внимателна работа. Нейните собствени толкова трепереха, че си нямаше вяра да налива каквото и да било — особено пред Марк.
Междувременно Ондин продължаваше да реве — с плачевен вой, равномерен като метроном. Звучеше настоятелно и обвинително.
— Мога ли да направя нещо друго за вас? — попита стюардесата.
Очите ѝ се стрелнаха към плачещото бебе, все едно се питаше защо Керълайн още не беше успяла да го успокои.
— Не, благодаря.
Думите излязоха от устата на Керълайн по-остро, отколкото ѝ се искаше, но нейното раздразнение от Марк беше започнало да се преобразува в облак от по-мащабно негодувание — срещу ината на съпруга ѝ, срещу бебето, срещу самия шум от плача на момиченцето, който обитаваше малката им каюта като допълнително присъствие.
Мислеше си, че лекарството трябва да помогне. Ала този нов медикамент едва успокояваше нервите ѝ, а в същото време караше мислите ѝ да летят по-бързо в главата ѝ, вместо да застинат и да утихнат, както ѝ се искаше. Ако се наложеше, щеше да отиде при корабния лекар, за да настоява да получи рецепта за лауданум.
След като стюардесата си тръгна, Марк се обърна срещу съпругата си.
— Това беше незаслужено, не смяташ ли? Тя само се опитваше да помогне.
— Не ми харесва как гледа Ондин.
Мисълта за това се появи в мига, в който я обличаше в думи, и кристализира до абсолютна истина.
Керълайн остави на Марк да вземе бебето. Плачът му не спря веднага, но отслабна — като яростна буря, която е започнала да отшумява. Керълайн загледа Марк, докато оправяше пелените на Ондин с озадачаваща вещина. Тя въздъхна. Марк не беше виновен за това, че толкова естествено му идваше да се грижи за бебето. Не носеше вина за това, че беше обичал друга преди нея. Тези неща не означаваха, че я обича по-малко. Напротив, трябваше да я обича повече, нали? След всичко, което бяха преживели заедно.
Дали тя не беше ужасен човек заради начина, по който се чувстваше — неспособна да си намери място в кожата си, уловена в капана, който бе създала сама?
А и това бебе. Колкото и помощ да получаваше за него, нямаше как да избегне истината: майчинството просто я изтощаваше. А копнежът по онази свобода, която никога повече нямаше да има, не спираше да я гризе отвътре.
Но невинността и свободата на нейното минало бяха издъхнали веднъж завинаги, не беше ли така?
Керълайн се протегна да вземе шала, като го закачи на раменете си с помощта на любимата си брошка. Бижуто беше едно от малкото неща, които ѝ беше подарил Марк. И двамата знаеха на кого е било преди…
— Сигурен ли си, че не ти се иска да дойдеш? — попита го тя, макар и да знаеше, че позицията му по отношение на спиритическия сеанс е останала непроменена.
— Не вярвам в духове — отвърна Марк, без да вдигне поглед.
Нямаше и нужда да я поглежда. Думите му бяха като бодли. Керълайн вече знаеше, че не бива да протяга ръка към тях.
Ондин вече се беше успокоила и беше захапала шишето, а Марк внимателно го държеше под необходимия ъгъл, за да може да пие от него. Той кимна на Керълайн, но продължи да гледа бебето. Бодлите му се бяха превърнали в истинска крепост от преплетени тръни, изградена около Ондин. Така че Керълайн беше останала от другата страна на крепостните стени. Тя почувства как остро я прониза ревност — но дали беше заради тази сигурност, заради тази близост, или заради двете, не можеше да определи.