Защо не действаше това лекарство? Нали трябваше да я успокои? Проблемът беше в това, че бе твърде слабо. Една шипка прах, смесена с една глътка вода.
Тя докосна брошката с гладката форма на сърце, толкова близо до нейното.
Пое по дългия обиколен път по долната палуба и нагоре по задното стълбище, което се предполагаше да използва само прислугата. Едва беше стигнала до върха на стълбището, когато момчето, което прислужваше на семейство Астор, Теди, профуча покрай нея. Или може би не профуча, а спря за миг, за да ѝ каже нещо по своя тайнствен начин. Дали всъщност не беше приклекнала до него, за да разбере какво точно иска? Какво има, Теди? Някаква тайна ли искаш да ми кажеш? Но в главата ѝ сякаш отекваха удари на чук, а в коридора беше толкова тясно и тъмно, и тя не успя да се съсредоточи върху думите му, изпълнена от отчаяно желание лекарството най-сетне да упражни своята магия, обзета от един-единствен копнеж: да избяга навън, на чист въздух в нощта.
Докато излезе на панорамната палуба, медикаментът, за щастие, най-сетне беше започнал да си върши работата. Щеше да се поразходи навън, преди да се присъедини към останалите в каютата на Стед навреме за спиритическия сеанс. Естествено, че щеше да присъства — въпреки опасенията на съпруга си и лекомислието на цялата постъпка. Как би могла да не отиде?
Освен това към събирането не я привличаха само зовът на мрака, любопитството, непрестанната тръпка от присъствието на нещо, което продължаваше да я следи от отвъдното. Не искаше да си признае колко много ѝ беше харесала компанията в трапезарията по-рано вечерта. Не ѝ се искаше да мисли за това, че просто си търси извинение, за да се махне от каютата си, от съпруга и детето си.
На откритата палуба в този час далеч не беше толкова претъпкано, колкото преди. Виждаха се само неколцина двойки, които тихо разговаряха помежду си, а вятърът отнасяше думите им над водата, докато се разхождаха под ръка или стояха облегнати на парапета, за да погледат звездите — величествен покров от кадифена чернота, изпъстрена с точици искряща светлина. Керълайн тихо ахна. Нощното небе беше толкова по-красиво тук, далеч от големия град, че ѝ се прииска да се разплаче, макар да знаеше, че от очите ѝ няма да се излеят сълзи.
Майка ѝ винаги казваше, че красотата я има, за да ни накара да изпитаме съвършения съюз от страдание и радост, който представлява животът.
Покойният ѝ съпруг Хенри никога не беше оценявал тази истина. И това беше едно от нещата, които я бяха привлекли първоначално у Марк: той разбираше истината. Оставаше трогнат и изпълнен с благоговение от кратките мигове на красота, неизменно обвързана с тъга: откъсната страница, понесена нагоре от внезапен порив на вятъра; гълъб, който пърха с крила, докато се къпе в мътна локва; полусрутени руини под вълните на копривата; непознат, който се бори да скрие неизвестната си мъка. Хенри винаги я беше наричал безнадеждна романтичка, но Марк беше видял у нея нещо повече от това.
Лилиан също. Керълайн разбираше любовта, която Марк изпитваше към Лилиан. В многобройни и съществени отношения тя изпитваше не по-малко бурна любов към нея. Лилиан беше сложно устроена, пламенна личност, изпълнена с жажда за търсене. Керълайн незабавно беше изпитала привличане към нея и към страстта, която Марк изпитваше към Лилиан. Беше поискала — не, беше изпитала нужда — по някакъв начин, макар и незначителен, да стане част от всичко това.
Лилиан първо беше нейна приятелка; именно така се беше запознала Керълайн с Марк. Макар и Лилиан да беше обикновена шивачка — от добро семейство, което обаче с всяко следващо поколение беше пропадало все по-ниско в обществото — двете бяха станали близки като родни сестри.
Поне за известно време.
По ръкава ѝ пропълзя студен вятър — и тя потрепери. Шалът ѝ се беше свлякъл от раменете.
Въздухът на открито беше като призрачно присъствие, което жадуваше да получи нещо от нея. Нещо, с което тя никога нямаше да си позволи да се раздели.
Истината.
Керълайн се отправи към парапета, като енергично разтъркваше ръцете си над лактите под лекия си шал. Току-що изгладената вечерна рокля, с която беше облечена, беше само една от многото, които си беше поръчала по време на престоя си зад граница — специално тази в нюанс на бледосинкаво-лилаво, който напомняше на Керълайн за цветовете на хортензията, които изригваха на облаци пред лятната къща на нейното семейство в Нантъкет.