Сякаш привлечена от греховните ѝ мисли, до рамото ѝ изниква една сестра. Ани се пита колко време е стояла там, вперила изучаващ поглед в нея, преди да я забележи. Тази сестра е нова. Все още не познава Ани — или поне не съвсем добре. Сестрите оставят грижите за Ани на дошлите по-късно, които още не са се научили да се боят от нея.
— Ан, скъпа, доктор Дейвънпорт иска да те види. Трябва да те придружа до кабинета му.
Ани се изправя от столчето си. Нито една от останалите жени не вдига поглед от шивашката си работа. В „Морнингейт“ сестрите никога не обръщат гръб на пациентите, така че Ани тръгва първа по коридора, като усеща присъствието на сестрата подобно на нагорещен ръжен зад гърба си. Ако можеше да остане сама поне за миг, щеше да се отърве от писмото. Да го пусне зад завесите, да го пъхне под ръба на килима. Не бива да позволява на доктора да го открие. Дори само мисълта за него я кара отново да потрепери от срам.
Но в „Морнингейт“ никога не остава сама.
В прашните си отражения в стъклата на прозорците по коридора двете приличат на призраци — Ани със светлата си гълъбовосива униформа, а сестрата — с дългата си кремава рокля, престилка и пребрадка. Подминават дълга поредица от затворени врати и заключени стаи, в които си мърморят и вият болните.
За какво крещят така? Какво ги измъчва толкова? За някои причината е джинът. Други са изпратени тук от съпрузите си, бащите си, дори от собствените си братя, на които не им харесва какво мислят жените им и какво говорят. Но Ани страни от истината за онези, които действително са луди. В приюта несъмнено има трагични случаи, а в живота на Ани е имало предостатъчно мъка.
Самата сграда е просторна, с дълги криволичещи коридори, преустроена на няколко етапа от някогашен склад на Британската източноиндийска компания, затворен през четиресетте години на деветнайсети век. В открития вътрешен двор, където жените излизат на разходка сутрин, стените са нашарени с пот и храчки, белязани с мръсни отпечатъци от длани и петна засъхнала кръв. За щастие, газовите фенери светят едва-едва, за икономия, и мръсотията изглежда обагрена в приемливи топли нюанси.
Двете подминават мъжкото отделение; Ани понякога чува гласовете на пациентите от мъжки пол през стената, но днес са замлъкнали. Мъжете са изолирани от жените, защото някои от последните страдат от особено нервно разстройство, което разпалва кръвта им. Въпросните жени не могат да понасят вида на мъж, изпадат в гърчове, опитват се да си разкъсат дрехите и са в състояние да прехапят собствения си език и да се свлекат в конвулсии на земята.
Или поне така се твърди. Ани никога не е била свидетел. В приюта обичат да разказват истории за пациентите, особено за тези от женски пол.
Но тя е на сигурно място тук, далеч от големия свят. Светът на мъжете. А това е най-важното. Малките помещения и тесните коридори не са толкова различни от старата къщичка в Балинтой с четирите мънички стаи и шума от прибоя, който се разбиваше едва на двайсет крачки от входната врата. На това място въздухът във вътрешния двор също носи уханието на океана, но колкото и да е близо, Ани не може да го види — и не го е виждала от четири години.
Това е както благословия, така и проклятие. Понякога се събужда от кошмари за черна вода, която нахлува в отворената ѝ уста, за да смрази дробовете ѝ. Океанът е дълбок и немилостив. Всички семейства в Балинтой са губили бащи и братя, сестри и дъщери в морето, откакто се помнят. Вижда водите на Атлантика, задръстени със стотици мъртви тела. Повече, отколкото са погребани в цялото гробище на Балинтой.
Но при все това понякога се събужда с мазилка под ноктите, с които е драскала по стените в отчаяното си желание да избяга навън, за да се върне при него. Кръвта ѝ тече във вените с приливите и отливите на морето. Тя го жадува.
Когато стигат до отсрещния край на вътрешния двор, двете влизат в малкия вестибюл, който води към личните кабинети на лекарите. Сестрата прави знак на Ани да застане отстрани, докато почука, а когато отвътре се разнася нареждането да влезе, отключва вратата на кабинета на доктор Дейвънпорт. Той се изправя зад писалището си и посочва един стол пред себе си.
Найджъл Дейвънпорт е млад мъж. Ани го харесва и винаги е смятала, че за него е важно благополучието на пациентите му. Дочувала е как сестрите си говорят помежду си колко е трудно да се задържат докторите на служба в приюта. Работата им е обезкуражаваща, защото малцина от болните се повлияват от лечението. В добавка към това е далеч по-доходоносно да се работи като личен лекар, зает единствено да намества кости и да изражда бебета. Той винаги се държи добре с нея, макар и официално. Ала всеки път, когато я вижда, си спомня за инцидента с гълъба. Всички си спомнят за него. За онзи случай, когато я откриха с една мъртва птица в прегръдките ѝ, на която гукаше като на бебе.