Нямаше и следа от боксьора, мистър Боуен. Несъмнено никой не се беше сетил да го покани, макар именно той да беше човекът, който беше спасил живота на момчето. За миг Керълайн си помисли какво щеше да каже Марк: за тези хора от класата на богатите всички други оставаха невидими.
— Да ви предложа ли място? — попита я Гугенхайм, докато я водеше към мястото ѝ, отпуснал ръка отзад на кръста ѝ.
Сетне тихо продължи:
— Окултизмът е на мода сред моите приятели, но трябва да си призная, че самият аз го намирам за скучен.
Последните думи бяха произнесени шепнешком, така че топлият му дъх я погъделичка по ухото.
— Не вярвате ли в живота след смъртта?
Въпросът ѝ беше зададен съвсем искрено: Керълайн усети в себе си надеждата, че е възможно той да притежава някакво по-висше познание за истината. Нима беше възможно някога да избягаме от тази надежда?
Гугенхайм ѝ поднесе стол, докато отговаряше:
— Нямам нищо против идеята за това, разбира се, но до този момент никой не е успял да я докаже задоволително за мен. Поне засега.
Той пусна кръгче дим, което се издигна във въздуха с несигурно поклащане, и по устните му се прокрадна лукава усмивка, когато добави:
— Но ако се опитваме да разберем кой носи отговорност за онова, което се случи с момченцето по-рано… аз залагам на сирените. Винаги ми е допадала идеята за тези създания. Нали знаете — морските нимфи, които омагьосват мъжете с песента си, докато те не намерят гибелта си на острите скали, в които разбиват корабите си.
Той се разсмя и поклати глава:
— Не съм сигурен какво точно казва това за мен.
— За мен означава, че сте романтик.
— Това е възможно най-добронамереното тълкувание, мисис Флечър. Не съм убеден, че всички ще се съгласят с него.
Той широко се усмихна и Керълайн за миг остана зашеметена от белотата на зъбите му.
Стед се зае да вади разни предмети от един отворен пътнически сандък и разговорите около масата постепенно замряха. Първо се появи купа, украсена с прекрасен ориенталски мотив. Той сложи нещо в купата и драсна кибритена клечка. Към тавана се понесе тънка струйка дим, а стаята се изпълни с натрапчиво ухание.
— Тамян ли е това, Уилям? — попита лейди Дъф-Гордън.
— Специална смес, с която се сдобих в Хималаите. Тамошните монаси я използват, когато искат да установят контакт с починалите си събратя.
След купата се появи голям плитък съд, който Стед постави в средата на масата. Вътрешността му блестеше, все едно е от седеф. Стед го напълни с вода от каната в каютата си.
— Виждали ли сте друг път гадателски съд? — попита той.
— Бих казал, че не — отвърна Козмо Дъф-Гордън, като несъмнено говореше от името на всички.
Стед топна пръста си във водата.
— Ако имаме късмет, духовете ще се покажат в него. Или ще ни позволят да надникнем в духовния свят през тази повърхност.
— Като портал? — попита Гугенхайм.
— Именно, сър — отвърна грейнал Стед.
Последна на масата се озова една чиния. В нея имаше малко твърдо хлебче.
— А това? — закиска се Джон Астор. — От масата в трапезарията ли го взехте?
— Това е за мъртвите. Духовете на мъртвите винаги идват при нас, защото търсят нещо.
Стед посочи хляба:
— Нещо питателно.
Сетне посочи свещите:
— Или нещо светло и топло. Всеки предмет на тази маса е сложен тук по определена причина.
— Разбирам — отвърна лейди Дъф-Гордън, като повдигна едната си вежда.
Керълайн също беше обзета от нетърпение. И недоверие. Защо се преструваха всички?
— Има още едно нещо, което трябва да ви кажа — рече Стед, като ги изгледа един по един. — Не знаем произхода на духа, който е установил контакт с прислужника на семейство Астор по-рано днес. Не знаем дали е близък на самото момче. Може да е някой съвсем друг — може би дори такъв, който се опитва да установи контакт с един от вас. Напълно е вероятно, ако дух установи контакт с нас, да се окаже познат на някого в тази стая. Загубил ли е близък човек някой от присъстващите тук в последно време?