Керълайн отново потрепери. Ала това беше глупав въпрос: всички бяха загубили близък, не само тя. Болести, епидемии, нещастни случаи, войни: смъртта никога не беше далеч. При все това по лицата на присъстващите за кратко пролича тревожна тръпка.
— Много добре — рече Стед. — Нашите близки, любими хора на другия свят. Спомнете си имената им.
В стаята сякаш изведнъж стана тясно и задушно. Дори при отворен илюминатор въздухът не достигаше, а атмосферата в каютата беше натежала от тамяна и соленото ухание на морето.
Стед огледа хората около масата.
— Да заемем местата си.
След като всички седнаха и лицата им се окъпаха в трептящата светлина на свещите, всичко стана някак много по-тържествено.
— А сега да се хванем за ръце — продължи Стед. — Но трябва да помоля дамите да свалят ръкавиците си. Контактът трябва да бъде с кожата.
Керълайн разкопча редичките от миниатюрни копчета на китките си, преди да си свали ръкавиците. Сетне размърда пръсти; ръцете ѝ се струваха твърде голи. Когато стисна топлата длан на Гугенхайм, почувства как между тях премина наелектризираща тръпка. Не се случваше често да докосне голата плът на непознат мъж.
— Тишина, моля.
Над масата се възцари мълчание. Стед затвори очи и заговори тържествено като свещеник:
— Тази вечер сме се събрали тук, за да общуваме с мъртвите. Днес на този кораб един дух установи контакт с едно момче. Събраните тук желаят да разберат кой стори така, че това момче едва не намери смъртта си. Ако този дух присъства сред нас, молим да се представи…
Керълайн надникна през премрежените си клепки. Пламъчетата на свещите едва потрепваха; водата в гадателския съд леко се плискаше в стените му, заедно с движението на кораба.
Стед опита отново:
— Искаме да говорим с духовете, които присъстват сред нас. Умоляваме ви да ни се представите…
В съзнанието ѝ започнаха да се прокрадват шумовете от кораба: женски смях; свирене на цигулка, тънко и омайно.
— Моля ви, представете се. Ние вярваме. Отправяме ви покана да дойдете сред нас.
В гласа на Стед беше започнало да се долавя напрежение.
Мадлен Астор се прокашля.
— Необходимо ли е да е толкова задимено? Не съм сигурна, че мога да го понеса още дълго време…
В моето положение, имаше предвид тя.
— Но идеята беше твоя, скъпа — отвърна Джон Астор.
Керълайн не успя да разтълкува еднозначно тона, с който го каза — дали беше укорителен, или насмешлив?
— Да, така е — рече троснато съпругата на Астор, като го прикова с поглед. — Аз приемам всичко това съвсем сериозно и ми се иска ти също да…
— Тишина, моля — каза Стед, като се прокашля на свой ред. — Насърчаваме всеки дух, който е дошъл тук тази вечер, да ни се яви.
Керълайн изпита едва ли не облекчение, когато не се случи нищо.
Сетне забеляза, че в стаята е станало по-студено.
От морския въздух, защото илюминаторът е отворен. Нищо повече.
Тънките струйки дим, които се издигаха над свещите, сякаш се завъртяха една около друга, все едно бяха деца, които се гонят около накиченото Майско дърво на празника на пролетта.
Отново заради илюминатора. Въздухът се завихря от течението. Обяснението е съвсем просто.
— В стаята с нас има дух — съобщи Стед, развълнуван като малко момче в коледната утрин. — Дай ни още един знак, дух. Потвърди намеренията си. Ако си тук сред нас, почукай по масата…
Масата потрепери под ръцете на Керълайн подобно на вода, плисната в тиган с нагорещено масло. Наложи се да стисне зъби, за да им попречи да затракат.
Мадлен изскимтя.
— Родителите на Теди ли са? Дано да се окажат родителите на Теди.
Пламъчетата на свещите внезапно изригнаха нависоко, като осветиха лицата на всички. Стаята се разтърси от нисък стон.
Вятърът, който свири през илюминатора. Нищо повече.
— Ето пак! Говори! Кажи ни името си! — настоя Стед. — Познат ли си на някого от нас? Защо се свърза с нас? Защо?
Повърхността на водата в гадателския съд се развълнува, все едно в морето се беше издигнала буря, а сетне се разплиска навън от съда по бялата покривка, където се разтече на сиви петна.
— Говори, дух! Какво се опитваш да ни кажеш?
Стед вече почти викаше, а ръцете му бяха стиснали тези на хората от двете му страни толкова силно, че бяха побелели.
— С кого искаш да говориш?
Вратата рязко се отвори. От коридора в каютата плисна електрическа светлина, остра като бръснач.
На прага застана Ан Хебли, настръхнала като стресната котка.