Докато разчистваше масата, му хрумна да повика онова момиче на име Хебли, стюардесата, за да му помогне — или може би просто да го разсее от тежестта на тази тишина — но едва успяваше да понася присъствието ѝ. Всъщност това беше действителната причина да я попита дали не може да я сменят с друг стюард.
Защото, колкото и да не му се искаше да си го признае, това момиче му напомняше за Елиза.
Което беше абсурдно. Не беше виждал Елиза Армстронг от 1885 година, когато във вечерния вестник „Пол Мол Газет“ беше публикувана неговата поредица от изобличителни статии срещу детската проституция в Лондон. Тогава тя беше на тринайсет години, следователно към днешна дата трябваше да е на четиресет.
Освен това Елиза и тази Ани Хебли изобщо не си приличаха. И все пак, в излъчването на стюардесата имаше нещо, което го смущаваше. Нещо, което го караше да изпитва тъга и… вина. Ужасяваща вина.
Виновност, от която не можеше да се отърси. Мислеше си, че се е помирил с мисълта за преживяното. Беше излежал тримесечна присъда в затвора „Колдбат“ като наказание за провинението, за което и до ден-днешен твърдеше, че е било неволна грешка. Но това очевидно не беше достатъчно.
Дали онова присъствие, което го беше посетило тази вечер, не беше на… Елиза?
Но това щеше да означава, че тя е мъртва. А в доклада на частния детектив се твърдеше противното. И то трябваше да е истината. Защото Стед беше заложил всичко на това, че ще успее да я види още веднъж, за последен път. В Америка.
Той отблъсна тази мисъл по-далеч от съзнанието си.
Не, каква връзка би могла да съществува между Елиза и малкия прислужник на семейство Астор?
Онова, което се беше случило с момчето, несъмнено беше нещо друго.
Лекарят на Гугенхайм се беше опитал да защити диагнозата, че смъртта му е била причинена от епилептичен пристъп след делириума, който вероятно го беше обзел много по-рано през деня, но Стед знаеше истината по-добре от него.
Подобен пристъп беше един от най-често срещаните признаци.
В мислите на Стед нямаше никакво място за съмнение: на борда на този кораб се спотайваше зъл демон. И докато вниманието на всички е било отвлечено тук, в каютата на Стед, където се бяха опитвали да установят контакт с духа, той се беше измъкнал от тях, беше уловил момчето насаме, беше го подмамил да отиде на място, където никой да не го види, и сетне беше заровил призрачните си пръсти в гърдите му — и не беше спрял, докато дъхът на горкото дете не беше секнал.
Момчето беше намерило смъртта си, все едно съдбата му е била такава.
А злият дух продължаваше да броди сред тях — и с всички сили да копнее за нещо, и никой не можеше да предположи какво точно бе то.
Десета глава
Когато съпругата му се върна, Марк Флечър беше в леглото от един час, но не спеше.
Вместо това мислеше за тръпката, която бе обхванала ръцете му — копнежа за тесте карти, за задимена стая, за мимолетното опиянение от риска. Мислеше за цифри в червено и черно, които го изкушават с предложения за печалба и провал. За препускащите коне на надбягванията в Епсъм и Нюкасъл, бързи като мълнии, с гръмотевични копита. Но освен тях ги имаше и залаганията на боеве с кучета и петли в мръсните задни улички на Лондон. В отчаянието си дори беше стигнал дотам да залага на улова на ловците на плъхове в най-долните кръчми. Ала сетне се беше отказал от всичко това.
Както се беше отказал и от своята уважавана, макар и недостатъчно добре платена адвокатска служба, за да бъде сега тук, в началото на това ново приключение, рамо до рамо с нея. С Керълайн.
Беше изхвърчала от каютата им и той очакваше да се върне скоро, но сетне минутите се превърнаха в часове, а Керълайн все така не се прибираше. В действителност не изпитваше гняв; беше нещо друго, все едно не можеше да си намери място, все едно собствената му кожа изведнъж му беше отесняла. Колкото и да беше голям този кораб, изпълнен с хиляди коридори, подобни на лабиринт, двамата не можеха да избягат от него. От началото на пътуването не беше изминал и един ден, а на Марк това натруфено и подпухнало чудовище вече му беше дотегнало. Позлатено, украсено, прекомерно във всеки един смисъл на думата. Марк не беше свикнал с подобен главозамайващ разкош. Струваше му се скверен. Като обида срещу величественото достойнство на океана, по който плаваха.
И може би това беше всичко. Може би просто нервите му бяха оголени от напрежение.