— Шшт — прошепна му тя с треперещ глас, когато настъпи краят. — Можеше да събудим бебето.
Той все още се бореше да си поеме дъх. Дали и тя беше почувствала силата на страстта между тях току-що, или всичко беше само в неговото съзнание? Обикновено знаеше; обикновено познаваше и нейното тяло, и реакциите му към своето. Но тази вечер всичко беше като морето — тъмно, непроницаемо и непознато.
— Бебето — шепнеше тя.
— Тя спи — увери я той.
Но Керълайн се претърколи настрани и седна в леглото.
— Марк, тя защо не се събуди? Бяхме толкова шумни, че…
Беше превъзбудена и изобщо не се беше успокоила. Той си даваше сметка, че нервите ѝ са опънати. Несъмнено заради онова момче. Беше ужасно да се види нещо подобно.
— Аз ще проверя — каза Марк, отчасти за да я успокои, и отчасти, за да си намери повод да стане от леглото.
Обзе го внезапно безпокойство от нейното присъствие — от начина, по който всичко сякаш се разплиташе, спонтанно и необяснимо, без никакво предупреждение: техният брачен съюз, тънките нишки на интимността, за които беше вярвал, че ги свързват. Нещо друго тревожеше Керълайн тази вечер, а не само смъртта на момчето.
Той навлече долнището на пижамата си и влезе в съседното помещение. В цялата каюта цареше тишина. Не се долавяше дори тихото вдишване, което често беше чувал в детската стая в Лондон. Когато се наведе над люлката на Ондин, той откри, че тя някак бе успяла да се пъхне под одеялото. Прониза го тревога. Завивката напълно закриваше лицето ѝ — не, беше вътре, в устата ѝ, все едно да я запуши.
Още преди да се замисли какво означава това, Марк вече дърпаше одеялото настрани — бебето не дишаше.
След още миг Ондин беше на рамото му, а той я тупаше по гърба и тя най-сетне проплака, а сърцето му сякаш едва тогава заби отново. Никога не се беше чувствал толкова щастлив, колкото когато я чу да плаче. В този миг всичко друго изчезна и единственото, което имаше значение, беше това мъничко същество.
Дали си беше въобразил? Не, тя наистина се беше задушавала, беше сигурен в това. Ако не се бяха сетили да проверят какво става с нея…
Той остана прав, като държеше бебето в прегръдките си — а тя ревеше в ухото му — през следващите няколко минути, като просто си поемаше дъх и усещаше как тя също го прави, учестено и остро, а страхът го изпълваше. Помисли си, че може да се разридае. Но тя беше добре. С нея всичко беше наред. С тях всичко беше наред.
След като преодоля краткото замайване от паниката си, той я донесе обратно в спалнята им.
— Какво стана? — попита го Керълайн, когато се върна, но той не отговори, защото не искаше да я тревожи.
Вместо това положи бебето в протегнатите ѝ ръце.
— Не плачи вече, всичко е наред — рече тихо тя и леко притисна кутрето си до устничките му.
Ондин се успокои и захапа пръста на Керълайн. На устните на майката изгря спокойна усмивка. Сетне тя запя приспивна песен. Марк обичаше да я слуша: имаше необработен, но приятен и чист глас.
Той се сви обратно на леглото и се отпусна на едната си страна, пъхнал ръка под главата си, до жена си и детето си, докато тя пееше ли, пееше, и мелодията се изливаше в ухото му като топъл мед, и лекуваше напрежението от тази необичайна вечер, и разтопяваше мимолетния му страх.
Скоро клепачите му толкова натежаха, че вече не можеше да ги държи отворени. Под одеялото му беше топло. Съзнанието му се понесе като на сал посред океана. Полюляваше се леко, нагоре, надолу. От всички страни го обгръщаше черна вода. Нагоре, надолу. Водата се плискаше в ръцете му, а сетне в гърдите. Сетне стигна до шията му. И продължи непрестанно да се надига, докато не го погълна целия. Водата го галеше като ръцете на любопитна любима, но непозната нему, нова метреса, от която все още не знаеше какво да очаква.
Ала сетне покри и главата му и го повлече надолу, надолу, надолу. Вече нямаше начин да се измъкне от нея, но той бездруго не искаше да го стори дори когато покри устата му.
Той потъна в мастилената чернота, а прекрасният глас на Керълайн остана все по-далеч и все по-назад, докато не се превърна в шепот.
А на дъното, където царяха мрак и мълчание, го очакваше Лилиан, която не беше очаквал да зърне отново. Лилиан, за която се стараеше да не мисли. И все пак тя беше там, и го чакаше, и той отиде при нея с последния си дъх.
1916
Единайсета глава
17 ноември 1916 година
Неапол, Италия, „Британик“