Ани дърпа една по една тежките завеси на големите илюминатори от всички страни на голямото болнично отделение, което на „Титаник“ беше трапезарията на първа класа. Отнема ѝ почти дял час да обиколи помещението, докато всички пациенти се пробуждат и започват да я викат при себе си, като я молят за неща, които не може да им даде. Сигурност за съдбата си. Допълнителна доза морфин. Дори не е позволено да докосва превръзките на раните им, за да не предизвика инфекция; часовете на дежурството стават още по-дълги и по-изтощителни — от това непрестанно усещане за безпомощност, докато изпълнява задълженията си да им носи закуска, да ги храни с овесена каша, да бърше устните им, да излива подлогите им, да сменя чаршафите им, да налива оцет между дъските на пода, за да опитва да почисти следите от кръв, повръщано или урина. И преди всичко да слуша, докато разказите и молитвите им не се слеят в едно, в безспирен монолог на гнева, страха и болката.
Ани се изненадва колко бързо се превръща в рутина това ново съществуване. Сякаш едва ли не се е върнала на „Титаник“, все едно ужасната трагедия и изминалите четири години не са били нищо повече от дълъг кошмар. Двата кораба толкова си приличат, че двете преживявания на тях започват да се сливат в едно. Ето ги същите дълги, широки коридори, със същото разположение, така че открива пътя си почти без никакво усилие. Същото непрестанно люлеене под краката ѝ, докато корабът пори вълните. Същият остър солен въздух, който изпълва дробовете и развява косата ѝ покрай ушите. Откакто е на кораба, тя живее в халюцинация, че никога не е слизала от „Титаник“ и винаги е била в морето. Живее с убеждението, че то е нейният дом.
Разбира се, хората и обстоятелствата са безкрайно различни — и чудно, но тя предпочита да бъде на борда на „Британик“. Да се грижи за пациенти вместо за придирчиви богати пасажери.
Ани стяга завесата и продължава със следващата. Във въздуха се вдига прах и се вихри в светлината на зората над морето, сива като оперението на гълъб. Дъждът силно трополи по стъклата на илюминаторите. Вече са минали почти пет дни на борда на „Британик“, но дните също са започнали да се сливат, а спомените се разтварят един в друг като струйките вода, които се стичат по стъклото, докато гледа навън.
Или поне си мисли, че са спомени. Понякога не успява да различи преживяванията от истинското си детство, от древните предания, които ѝ разказваше баба Ейслинг, и спонтанните творения на въображението си — в непрестанно преображение, мимолетни и необичайни.
В тези спомени едно момиче носи рокля от муселин и дебел вълнен пуловер и тича през дъжда към исполинските канари, надвиснали над Ирландско море, а студеният въздух жили младата кожа. Но спомените се преливат един в друг като кръв и тя вече е млада жена, която танцува по шумните, претъпкани улици на Лондон, и едва не събаря една количка с печени кестени, докато се смее и надига лице към небето, и отваря уста за дъжда, вгорчен от дима на въглищата. А сетне двете се превръщат в нещо трето — в момиче, което е наполовина тюлен и наполовина човек, а тялото ѝ се вие сред вълните на прилива, докато плува нагоре към повърхността, шибана от дъжда като от куршуми. И там се преобразява: гладката животинска кожа се превръща в мекотата на детската плът и два крака, които трескаво ритат във водата, когато изплува на гребена на една вълна и на пресекулки поема първия си човешки дъх.
Един мъж до Ани започва да се дави за въздух. Тя обръща гръб на илюминатора и на дъжда и се втурва към най-близкото легло, на което пациентът сякаш се задушава, все едно нещо го е стиснало за гърлото.
Мъжът е по-възрастен, с бели коси и прошарена четина по лицето си. Очите му са широко отворени и окръглени от страха. Ани се опитва да му помогне да седне в леглото — дали се е задавил с нещо? — и след броени мигове се присъединяват медицинска сестра и дежурен лекар. Бързо и ефикасно, лекарят преглежда очите на мъжа, поглежда в устата му и премерва пулса му на шията, преди да обяви, че е добре.
— Просто паническа атака — обяснява лекарят на Ани, когато се отдалечават от леглото, за да се посъветват помежду си. — Ще му дам доза морфин. Дръж го под око, докато заспи.
Ани се заема да подреди около нара на мъжа, докато чака клепките му да натежат, но минават няколко минути, а все още няма никакви признаци, че е започнало да му се доспива. Дали е възможно морфинът да не му действа? Ани би могла да помоли лекаря за още една доза, но и двамата с медицинската сестра вече са заети с грижите за друг, много по-тежко ранен пациент в другия край на отделението, и тя не иска да ги притеснява.