— Не искам да се държа като бебе — обажда се засрамено мъжът и кимва към илюминаторите. — Просто ме е страх от морето. Не пътувам с кораб, освен ако не се налага, но в армията не питат за такива неща. Така и не се научих да плувам. А точно сега всеки момент може да потънем, нали?
Сивият океан от другата страна на илюминаторите наистина изглежда по-страховито от всякога. Ани може да разбере всекиго, който изпитва ужас от него.
— Не се тревожи. Тук е съвсем безопасно. Това е „Британик“, корабът близнак на „Титаник“…
Мъжът започва да се смее с магарешки рев, като я прекъсва.
— И от това трябва да ми стане по-спокойно? Нали всички знаем какво стана с него?
— Този кораб е друг. Усъвършенстван. Променили са много неща по него, които са научили от катастрофата — обяснява му тя.
Надява се това да не е съвсем неточно казано. В действителност не е сигурна какво са направили или не са направили от транспортната компания „Уайт Стар“; както се развиха нещата, обвиняваха айсберга много повече от неадекватното състояние на кораба, твърде ограничения брой спасителни лодки и незачитането на мерките за безопасност. Заглушените радиосигнали. През последните няколко години бяха разпространени един милион теории, които да обяснят случилото се, и тя беше престанала да ги следи.
Ани присвива очи срещу лицето на мъжа, изгоряло от слънцето, и петната на носа му, които приличат на лунички, избили по новата кожа.
— Ирландец си, нали? Значи трябва да знаеш легендата за дувеса.
Мъжът смръщва вежди.
— Не си ли чувал за дувеса? — пита го тя.
Ирландското произношение на думата ѝ се получава съвсем естествено, точно както винаги го е произнасяла баба ѝ.
— Баба ти не ти ли е разказвала тези предания? Дувеса пази всички моряци и хора в морето.
Това не е всичко, но тя не иска да го плаши още повече, а мъжът сякаш наистина не е чувал за единственото нещо, към което всеки жител на Балинтой е научен да се отнася с уважение и страхопочитание, практически от самото си раждане.
— Не се тревожи — ако си добър човек, тя ще те спаси, ако стане нужда.
Ани му се усмихва толкова насила, че страните я заболяват.
— А ти ми изглеждаш добър човек.
Мъжът отвръща на погледа ѝ със съмнение.
— Не знам дали е така, скъпа моя. Все пак съм се сражавал във война.
Ала изглежда поуспокоен и най-сетне се унася в сън. Смяната на Ани свършва и тя вече може да излезе в почивка, за да закуси. Отива в трапезарията, където по навик си взима купа с овесена каша и сяда до Вайълет на една от дългите, непокрити маси, където се взира в кашата без никакъв апетит. Понякога сутрин почти не може да си спомни какво е да изпитва глад, все едно през нощта е забравила това усещане.
— И не е успял да излезе? — обръща се Вайълет към радиста, Чарли Епинг.
Чарли кимва. Той се е настанил на пейката от другата страна на масата, подпрял единия си лакът до вилицата си, а в другата си ръка размахва чаша кафе.
— Явно е удрял по вратата почти три часа. Кучият му син е извадил голям късмет, че Мортимър случайно е минал оттам и го е чул — ако не е бил той, сигурно е щял да умре от глад в склада. Какъв начин да си отидеш само, а?
— Кой е щял да умре от глад? — пита Ани, докато разбърква съдържанието на купата си.
Чарлс се навежда към нея със заговорническо изражение.
— Един от санитарите. Стенли Уайт. Първо от операционната изчезнала цяла табла със скалпели, а когато отишъл да вземе нови…
— Влязъл в склада и вратата се заключила след него! — завършва Вайълет. — И никой не разбрал, че го няма!
Санитар, който седи от другата страна на Епинг, се намесва в разговора:
— И това не е станало случайно. Трябва да знаете, че този е обитаван от духове.
Санитарят махва с ръка във въздуха, за да покаже, че има предвид целия кораб.
Вайълет се разсмива. Когато се смее, на Ани ѝ прилича на съвършената ирландска девойка — с гъстата си червеникавокафява коса и ведрите си сиво-сини очи. Мило, весело момиче, винаги готово да се забавлява.
— Тц, не бих стигнала дотам и те съветвам да не говориш такива неща. На капитана със сигурност няма да му хареса, ако разбере.
Но Ани не е пропуснала бързия поглед, който Вайълет хвърля към нея, преди да го каже.
Ани преглъща, неспособна да довърши закуската си. Това не е първият слух за духове на борда на кораба и тя вече си дава сметка, че са нещо обичайно. Нима всеки голям кораб, всяко имение, всеки гъст и тъмен лес не привлича такива легенди? Едва вчера един от пожарникарите се кълнеше, че е видял по коридора към него да се приближава непознат мъж, облечен с фрак, който се стопил във въздуха в мига, преди двамата да се сблъскат. Пожарникарят беше готов да се закълне, че е усетил как въздухът изстива, когато привидението минало през него, преди да изчезне. И твърдеше, че още подушва дим от пура в коридора.