От друга страна, Ани вече знаеше, че по коридорите нощем се събират много хора от екипажа, като си подават някоя пура, за да споделят малко утеха в тези тежки моменти от живота си, което сигурно обясняваше миризмата.
— Е, някои от пациентите вече не са с всичкия си — напомни Вайълет на Ани миналата вечер, когато тя повдигна този въпрос, преди да си легнат. — Нищо чудно, че чуват и виждат разни неща. Стига да се случва само с пациентите, а не с нас, няма страшно.
Последното явно беше замислено като шега. Но Вайълет сигурно си даде сметка за обидата, която можеше да се крие в тези думи — все пак Ани беше живяла в приют за душевноболни едва допреди седмица. Вайълет се плесна по устата и се усмихна зад ръката си.
Тя не е луда.
Но у нея има нещо, което е гостоприемно към лудостта.
А сега, преди Ани да намери какво да отговори, Вайълет се обръща към нея с очевидното желание да смени темата, като леко докосва брошката върху сукмана на Ани.
— О! Много е красива. Виждала ли съм я по-рано?
Ани вдига ръка към брошката. Златно сърчице, пронизано от стрела. Страните ѝ пламват от неудобство, че ѝ обръщат внимание.
Вайълет очевидно решава да разтълкува нейното мълчание като проява на кокетство, защото намигва на Епинг и другия санитар.
— Явно е подарък от някой специален човек.
Ани усеща как страните ѝ поруменяват още повече.
— Ха! Знаех си. Това не е бижу, което една жена ще си купи сама — а аз би трябвало да го знам най-добре, защото не знам дали съм ви разправяла за онзи път, когато…
С тези думи Вайълет се отнася в друга история — за някакъв обожател на едно трансатлантическо плаване, който се влюбил в нея и предложил да ѝ подари любимата гривна на майка си — но Ани губи нишката на разказа, докато държи брошката си със сведени очи.
Защо реши да я сложи днес? Може би просто е имала нужда от нещо, което да ѝ напомня коя е.
Нещо като малка златна котва.
Но вместо това брошката я кара да се чувства разголена и беззащитна — като пламнала алена буква на гърдите ѝ, като нещо от някакъв забранен романс. Когато вдига очи, тя вижда как я гледа Чарли Епинг — с развеселено изражение на момчешкото си лице. Ани отвръща на усмивката му, а топлината пропълзява от лицето надолу към гърдите и корема ѝ. Когато някой мъж я гледа по този начин, тя винаги се чувства така, сякаш се е приближила до запален огън — донякъде топло и уютно, донякъде опасно.
В това усещане и в начина, по който я наблюдава той, има нещо особено. Има нещо особено и във всичките истории за духове. И в целия дух на този кораб. И в спомените, които непрестанно се надигат около нея като мрачен прилив.
Нещо ужасяващо — някаква дълбоко заровена, гниеща истина, която пропълзява в самото ѝ сърце подобно на червеите, които гризат труп под земята.
С тази мисъл в главата, тя вече не може да се принуди да си изяде овесената каша, затова се изправя от мястото си и отнася таблата.
Дъждът шиба с всичка сила плаващата болница, когато акостира в Неапол следобед на същия ден. Ани излиза на палубата заедно с някои от другите медицински сестри — всички са нетърпеливи да зърнат сушата след пет дни в открито море. Градът, който се простира от другата страна на пристанището, изглежда мръсен и окаян: дъждът е обагрил всички сгради в калнокафяво и прогизналосиво, а тъмните улички се извиват по склона като вени. На пристанището бродят множество деца, облечени в дрипи, които просят монети и храна от кораб на кораб.
Чарли ѝ обясни, че ще спират за зареждане с въглища и вода, но когато поглежда през борда, Ани различава колоната от мъже и носилки, които доближават трапа. Значи явно ще натоварят и още ранени.
Войната вече се води на целия континент и този пристанищен град със стратегическо значение се дави във войници. Болницата във военната база сигурно прелива от ранени. Местното командване явно няма да пропусне удобния случай да се отърве от най-тежките случаи.
Ани се свива под пелерината си, като играе наум играта на изчезваница — Сега съм тук; сега ме няма — и чака старшата медицинска сестра Мерик да реши къде да изпрати всеки пациент и коя сестра трябва да го придружи до определеното му отделение. Ранените пристъпват пред Мерик един по един, като на някакъв изтормозен парад — дълга опашка от мъже, облечени в калнокафяво и унило масленозелено, в хармония с улиците, от които са изникнали. Мнозина са на патерици, а някои — на носилки. Лицата на всички са белязани от неодушевеното изражение на войници, които страдат от преживяното на фронта, сякаш са наполовина призраци, останали завинаги там.