Тя знае, че не е била бебе. Беше просто птица. Беше изпаднала през комина в камината и вдигнала облак от пера. Беше мръсна и покрита с пепел, но посвоему беше красива. Тя искаше само да я подържи. Да подържи нещо свое.
Той отпуска ръце на писалището си. Ани се взира в дългите му пръсти, вплетени един в друг. Пита се дали ръцете му са силни. Не за пръв път си мисли за това.
— Разбрах, че вчера отново си получила писмо.
Сърцето ѝ трепва в гърдите.
— Нашите разпоредби не ни разрешават да се намесваме прекомерно в личното пространство на пациентите си, Ани. Тук не четем пощата им, както в някои други приюти. Не сме такива.
Усмивката му е топла, но веждите му са леко свъсени и Ани е обзета от необичайното желание да притисне върха на пръста си между тях, за да заглади меката му плът. Но разбира се, никога не би сторила нещо подобно. Осъзнатото докосване не е разрешено.
— Тук можеш да ни покажеш писмата си само по собствена воля. Но разбираш, че тези писма представляват източник на тревога за нас, нали?
Гласът му е нежен и окуражителен, едва ли не като милувка в тишината. Гласът му е стръвта в края на въдицата. Но тя запазва мълчание, все едно да му отговори, е равносилно на това да отвърне на докосването му. Може би при нейната безсловесност той ще спре да я притиска. Може би, ако е достатъчно тиха, той ще се стопи във въздуха. Едно време непрекъснато играеше тази игра сред необятните поля и скали около Балинтой — споменът се завръща у нея със стряскаща яснота: играта на изчезваница. В общия случай се получаваше. Понякога успяваше да се унася по цели дни на моравата зад къщата, потънала във въображаемите си истории, без никой да я види или да я заговори. Като жив призрак.
Докторът протяга шия във високата си твърда яка. Има як, солиден врат. Ръцете му също са такива. С лекота би могъл да я надвие. Сигурно в това е смисълът да имаш подобна сила.
— Може би ще поискаш да ми покажеш това писмо, Ани? За свое собствено успокоение? Не е добре да пазиш тайни — те само ти тежат и те влекат надолу.
Тя потреперва. Копнее да го сподели и гори от желание да го скрие.
— Писмото е от една приятелка — казва тя.
— Същата приятелка, с която работехте заедно на пътническия кораб? — Той помълчава, преди да добави: — Вайълет?
Обзема я паника.
— Тя вече работи на друг кораб. Пише ми, че страдат от недостиг на хора, и се пита дали не бих се върнала на служба.
Ето. Каза го.
Тъмните му очи се взират изучаващо в нея. Тя не може да понесе тежестта на очакванията му. Никога не е умеела да отказва; никога не е искала нищо друго, освен да угажда на хората, на баща си, на майка си. Да угажда на всички. Да бъде добро момиче.
Каквото беше някога.
Добрата ми Ани — както казваше баща ѝ. — Господ обича добрите момичета.
Тя посяга към джоба си и му подава писмото. Едва издържа, докато го прочете, сякаш пред очите му не е то, а собственото ѝ разголено тяло.
Сетне той вдига поглед към нея и по устните му бавно се изписва усмивка.
— Не виждаш ли, Ани?
Тя вкопчва ръце една в друга в скута си.
— Какво да виждам? — отвръща тя.
Но вече знае какви ще бъдат следващите му думи.
— Нали знаеш, че всъщност не си наистина болна, както са останалите?
Докторът го казва меко, сякаш се опитва да пощади чувствата ѝ. Все едно тя вече не го знае.
— Не бяхме сигурни доколко е морално оправдано да те задържаме тук, но не бързахме да те изписваме, защото… Ами, честно казано, не знаехме какво да правим с теб.
Когато я приеха в приюта за душевноболни „Морнингейт“, Ани не си спомняше собственото си минало. Събуди се върху тесен нар, с ожулени ръце и крака, и в добавка — ужасна болезнена рана на главата. Един полицай я беше намерил в безсъзнание зад някаква пивница. Не приличаше на проститутка — нито беше облечена подобаващо, нито вонеше на джин.
Но никой не знаеше коя е. Отначало дори Ани не знаеше това. Не беше в състояние даже да им каже как се казва. Докторът нямаше друг избор, освен да подпише съдебното разпореждане за задържането ѝ в приюта.
С времето паметта ѝ бе започнала да се възстановява. Но не съвсем; когато се опитва да си спомни някои определени неща, в съзнанието ѝ не изниква нищо друго освен непрогледна мъгла. Нощта, в която потъна големият кораб, разбира се, е запечатана в паметта ѝ с искрящото съвършенство на ледник. Нереално изглежда онова, което я предшестваше. Тя си спомня двамата мъже, всеки поред, макар и понякога да ѝ се струва, че са сплетени в съзнанието ѝ като един-единствен човек или като много хора. А сетне, преди това: разпокъсани спомени за зелени поля и безкрайни проповеди, напевни молитви и воят на северния вятър. Един свят, неразбираем в неизмеримите си мащаби.