Макар и да си дава сметка, че това е глупаво, копнежът я кара да го доближи. Ани поема натам между ранените, сякаш я притегля невидима сила.
Медицинска сестра, която Ани не познава, е застанала между тях двамата и старателно завива своя пациент с одеялото.
— Как е той? — пита Ани над рамото на жената.
— В безсъзнание — отговаря сестрата, без да се обърне. — Ранен е в главата. Казаха, че от вчера е в кома, горкият човек.
Сестрата най-сетне си отива, като оставя Ани насаме с него. Сега може да изучава лицето му колкото си иска, да задоволи любопитството си и да се увери, че очите са я излъгали, че въображението отново я е надвило, че…
Тя го гледа с широко отворени очи.
Изучава го сякаш цял час, макар и със сигурност да са изминали само няколко секунди, като се пита дали не е била завладяна от ново видение — наполовина спомен и наполовина сън.
Но не.
Това наистина е той.
Този мъж е Марк.
Прилича на него, но по-възрастен, какъвто би бил сега, естествено. Слепоочията му са прошарени, устата му е по-дълбоко очертана, а в ъгълчетата на очите му има няколко фини бръчици — като деликатни пукнатини на старинна ваза, които ѝ придават допълнителна стойност с доказателството за нейната крехкост.
Но няма как да го отрече.
През тялото на Ани пробягва тръпката на осъзнаването, докато стои неподвижна до него, а другите медицински сестри си пробиват път покрай нея, без да ѝ обръщат внимание.
Това е той.
Марк е дошъл при нея.
Това — затова е било всичко. Затова е трябвало да отговори на писмото на Вайълет и да дойде тук, на този кораб, за странното плаване с умиращите.
По някакъв начин тя е предизвикала обстоятелството със силата на волята си. По някакъв начин между тях двамата е проехтял мълчалив зов. Дори след цялото изминало време. Дори след всичко преживяно. И ето сега: той е тук. Наполовина мъртъв, но не съвсем.
И този път не принадлежи на друга. Той е сам.
Само за нея.
1912
Дванайсета глава
11 април 1912 година
Куинстаун, Ирландия
Ани стоеше на откритата палуба, като трепереше под пелерината си от студа и влагата. Кърмата беше обгърната в мъгла, толкова гъста, че скриваше бледата светлина на зората, толкова плътна, че Ани едва различаваше хората на двайсет фута пред себе си. Бяха малка групичка от тъмни, неясни силуети, които изплуваха от изменчивата белота и потъваха обратно в нея. Сигурно бяха от прислугата; семейство Астор нямаше как да са станали толкова рано, не и за погребението на някого от своите прислужници.
Сякаш самото море взимаше участие в този погребален ритуал в чест на мъртвото момче, като призоваваше мъглата, за да го скрие от чужди погледи. Да го обгърне в най-мекия облачен покров, за да го изпрати на последното му пътешествие.
Ани се чувстваше така, сякаш и собствената ѝ глава беше пълна с мъгла. Беше едва вторият ден от плаването на „Титаник“, от Саутхемптън до Шербур и оттам до Куинстаун. След последната спирка на днешния ден плаването щеше да продължи в открито море според разписанието още пет нощи, преди да пристигнат в Ню Йорк, освен ако не ги забавеше лошо време. Ани не си беше починала добре, защото не успя да заспи, след като доведе Гугенхайм и му помогна да намери своя лекар, а сетне ги придружи до каютата на семейство Астор. Вайълет вече беше заспала и колкото и да копнееше да си поговори с някого, сърце не ѝ даде да я събуди. Въртя се в леглото, сякаш в продължение на цели часове, преди най-сетне да се унесе, но само за да се измъчва от налудничави сънища — и особено от един с участието на някакъв мъж, за когото беше убедена, че е Марк Флечър. Макар и да не си спомняше подробности освен топлината на нечий дъх по кожата си, докосване на ръце по шията си, сънят я остави пламнала от срам.
Тя се загърна по-плътно с пелерината си.
Ани пристъпи напред от уважение към мъртвите, но освен това — трябваше да си го признае — от любопитство. Вече беше виждала мъртъвци, разбира се — но едва след като са били измити и облечени от бабите в градчето и изложени на показ в дневната на семейството, готови да посрещат опечалените. За момчето, което беше прислужвало на семейство Астор, нямаше ковчег: вместо това го бяха увили в брезент и стегнали с баласт от трюма. Резултатът беше компактен бял пакет — достатъчно малък, за да го сбъркат с пране или комплект спасителни жилетки, ако не бяха тежките железни вериги около него.
От семейство Астор бяха пожелали тялото да бъде предадено на морето, колкото може по-бързо. Момчето беше сирак; нямаше никаква причина да съхраняват тялото му на борда, след като нямаше да го очакват близките му, за да го погребат, а до пристигането в Куинстаун, последната спирка по маршрута преди Ню Йорк, оставаха поне шест или седем часа. По-вероятната причина за молбата им беше желанието да избегнат евентуален скандал. И все пак това се стори твърде прибързано на Ани; и в добавка към внезапната, неестествена смърт на момчето, беше достатъчно да я извади от равновесие.