И една ужасяваща, зейнала самота — единствената ѝ спътничка от четири години насам.
Нима не е по-добре да остане на сигурно място тук, докато светът със своите тайни, със своите войни и своите измамни обещания остава навън, зад дебелите тухлени стени?
Доктор Дейвънпорт я поглежда с все същата колеблива усмивка.
— Не мислиш ли, Ани? — казва той.
— Какво да мисля?
— Не е хубаво да те държим тук, докато се води война. Така заемаш легло, което може да се използва за друг, наистина болен пациент. Има войници, които страдат от шока, понесен на бойното поле. На „Евертън Али“ гъмжи от страдалци с прекършен дух, които се измъчват от преживяното на фронта.
Очите му са тъмни и не се откъсват от нейните.
— Трябва да пишеш до управата на транспортната компания „Уайт Стар“ и да помолиш да те назначат на старата ти служба, както предлага твоята приятелка. Това е най-доброто, което можеш да сториш при тези обстоятелства.
Тя остава като зашеметена — не от твърденията му, а от бързината, с която се случва всичко. Не успява да следи потока на думите му. В гърдите ѝ пропълзява дълбока тревога.
— Ти си здрава, скъпа моя. Просто те е страх. Това е напълно разбираемо — но веднага ще се оправиш, когато се видиш с приятелката си и отново започнеш работа. Не мислиш ли, че е крайно време да го направиш?
Неволно я изпълва усещането за отхвърляне, едва ли не за прокуждане. От четири години насам успяваше да остане тук. Съумя да запази тайните си. Внимаваше да не наруши нито едно правило, да не сбърка нито веднъж.
Беше толкова добро момиче.
Но сега нейният живот, нейният дом, единствената ѝ сигурност са насила откъснати от нея — и тя отново е принудена да се отправи навън, в неизвестното.
И вече няма път назад. Дава си сметка, че не може да му откаже това, че не може да му откаже нищо. Не и след като бе толкова добър с нея.
Той сгъва писмото и го протяга обратно. Очите ѝ отново се спират на силните му ръце. Пръстите ѝ докосват неговите, когато си го взима. Забранено.
— С радост ще подпиша документите за изписването ти — казва нейният доктор. — Поздравления, мис Хебли — светът те очаква отново.
3 октомври 1916 година
Скъпа Ани,
Надявам се това писмо да достигне до теб. Да, пиша ти отново, макар и да не съм получавала нито дума, откакто ми изпрати онова писмо през управата на транспортната компания „Уайт Стар“. Вероятно разбираш защо продължавам да ти пиша. Моля се на Бога състоянието ти да не се е влошило. Стана ми тъжно, когато прочетох за настоящото ти положение, но ако се съди по писмото ти, не ми звучиш болна. Ще ми простиш ли някога за това, че те изгубих след онази Ужасна Нощ? Не знаех дали си жива, или си загинала. Боях се, че никога повече няма да те видя.
За да отговоря на въпроса, който сигурно още ти тежи на душата: не знам нищо повече за това, което се е случило с бебето. През цялата студена и окаяна нощ, докато чаках в спасителната лодка и мълчаливо се молех на Бог да ни пощади, я притисках плътно до гърдите си, за да я топля. Но когато ни спасиха от кораба „Карпатия“, както ти споменах в последното си писмо, бях принудена да я предам на екипажа и предполагам, че е била оставена в някое сиропиталище. Налага се да приемеш, че може би завинаги е изгубена и за теб, и за мен.
Толкова съжалявам, Ани.
Но нека да се върнем обратно на теб, скъпа моя приятелко. Тежи ми мисълта за това, че вехнеш зад стените на приют за душевноболни. Каквато и меланхолия да те е обзела след онази съдбовна нощ, трябва да я преодолееш. Знам, че си в състояние да го сториш. Спомням си момичето, с което деляхме една каюта на онзи обречен кораб. Никога няма да забравя последния път, когато те видях — докато скачаше право в тъмните ледени води. Тогава си помислихме, че си изгубила разсъдъка си, обезумяла от ужасния шок от преживяното. Но в действителност единствена ти беше видяла бебето да пада във водата. И единствена ти знаеше, че няма нито миг за губене. В онази нощ си мислех само едно: Ани Хебли е най-безстрашното момиче, което познавам.
И точно затова знам, че ще преживееш и настоящите си неволи, Ани. Ти си по-силна, отколкото си позволяваш да мислиш за себе си.