12 ноември 1916 година
Саутхемптън, Англия
„Британик“
Докато стои на пристанището и присвива очи срещу бляскавата светлина на утринното слънце, не е трудно да си представи един свят, в който няма минало, а само бъдеще. Пред Ани се възвишава огромният „Британик“, а зад него — откритото море.
Сега, когато вече е тук, тя усеща нарастваща решителност в себе си — и готовност за действие. Постъпи правилно, като дойде.
През цялото пътуване от „Морнингейт“ дотук се чувстваше изтощена и изложена на показ, удавена в множеството навсякъде около нея. Толкова много хора: кочияши и съдържатели на странноприемници, полицаи, ваксаджии и продавачи на сергии. Доктор Дейвънпорт беше наредил на две медицински сестри на няколко пъти да я заведат до града, преди да предприеме това пътешествие, за да ѝ помогнат да свикне с тълпите и шума. Но оттогава животът е като оглушителен прилив, който не спира да я залива: от влака до Лондон през железопътната гара „Уотърлу Стейшън“ и другия влак до Саутхемптън, чак до огромното пристанище. Отначало всичко това беше почти непоносимо за нея и се наложи да седи във влака със затворени очи, като притискаше малката си дамска чантичка до гърдите, защото се боеше да не я изгуби — да не изгуби и самата себе си. Страхът беше като вързано куче — стряскащо, агресивно и неизменно опасно близо, опънало каишката, оголило зъби.
Докато пристигне в Лондон, където първият етап от пътуването остана зад гърба ѝ, вече беше свикнала с непрестанното движение под нея и натиска на човешки тела от всички страни. Отново бе обградена от непознати гласове, миризми и гледки, макар и да продължаваше да ги усеща като паяжина, полепнала по кожата ѝ.
Навсякъде, накъдето отправяше поглед, очакваше да зърне познато лице в тълпата и си въобразяваше, че е видяла Марк — вълнистата му тъмна коса, красивите черти на лицето му и изразителния му поглед.
И всеки път се оказваше, че не е той, а някой непознат, ала в гърдите ѝ наново се отваряше старата болезнена рана.
Зад стените на „Морнингейт“ също ѝ се случваше често да си помисли, че го е видяла сред останалите пациенти или навън, на разходка по улицата. Но вече знае, че това са били само заблуди, пораждани от собственото ѝ съзнание. Марк загина преди четири години — в ледените черни води на Северния Атлантик.
С пристигането в Саутхемптън отново я заливат усещания. Спомня си това чувство — поне донякъде — от първия път, когато постъпи на служба на кораба „Титаник“. Тогава сякаш беше понесена от вихрушка — дете по природа, ако не и по възраст, едва-що избягало от Балинтой. Тогава се чувстваше така, сякаш я направлява невидима ръка — може би ангел хранител? Знаеше инстинктивно на кой влак трябва да се качи и по коя улица ще стигне до управата на транспортната компания „Уайт Стар“. Непознати мъже бяха предлагали помощта си на изгубеното наглед девойче и отново нейният ангел хранител ѝ беше казвал кой от тях ще постъпи така, както е редно, и кой ще се опита да я отведе в някоя пуста задна уличка.
Не беше нито доверие, нито интуиция, а нещо друго, което в отсъствието на тях двете ѝ се беше притекло на помощ, за да я води.
Мъжът в централата на транспортната компания „Уайт Лайн“ е от добрите — погледът му сякаш не съди, ръцете му сякаш не се задържат по-дълго, отколкото трябва. Той я отвежда до кораба, като настоява да носи пътната ѝ чанта — последното предизвиква известно смущение у нея, толкова е лека. Единственият ѝ багаж са оскъдните ѝ лични вещи — четка за коса, каквато получават всички новопостъпили в „Морнингейт“; няколко шноли и други дреболии, които е събрала от други пациенти в замяна на някоя дребна услуга; и разбира се, брошката — чудесно изделие, далеч по-скъпоценно от останалите, което Ани пази още от дните си на „Титаник“.
Служителят на компанията несъмнено си мисли, че тя е много бедна девойка, за да има толкова малко багаж. Дори не може да му обясни, че не притежава никакво друго облекло освен сивата си ленена униформа от „Морнингейт“, а роклята, шапката и обувките, които носи сега, са взети от куп стари дрехи, получени като дарение от приюта, а парите за железопътните билети и храната по пътя са излезли от джоба на доктор Дейвънпорт. Сега участва в различен вид игра на изчезваница — да носи дрехи на друга жена, с друго телосложение, от друго време. Да се движи сред всички тези хора, сякаш е една от тях, макар и през цялото време дълбоко в себе си да знае, че не е. Да знае, че е някак отделена. Да знае, че си остава сама.
Докато прекосява пристанището, я връхлитат спомените за първия ѝ ден на „Титаник“. За тълпите и хаоса. За хората навсякъде около нея, всеки от които изглеждаше устремен в различна посока. За задръстването от каруци, натоварени с припаси и багаж. За файтоните на по-богатите пасажери, които си пробиваха път сред множеството, а кочияшите се надвикваха с шумотевицата, докато конете им тревожно пръхтяха. Ани повдига полите си, за да не се налага да си гледа в краката, докато върви, и не откъсва поглед от служителя на транспортната компания, който непрестанно се губи сред тълпата.