— Ето го — обявява той, когато излизат на един кей.
Мъжът се обръща към нея, за да ѝ подаде лист хартия.
— Това е за старшия помощник-капитан.
Сетне служителят оставя пътната чанта в краката ѝ, обръща се и си тръгва.
Ани задържа шапката си с ръка, за да вдигне очи, все по-нагоре и по-нагоре, към четирите исполински комина на кораба, подобни на крепостни кули на замък. „Британик“ е досущ като своя брат близнак „Титаник“, ако не се смята боята на корпуса — бяла, с хоризонтална зелена ивица и големи червени кръстове, за да го обозначават като плаваща болница. Залива я познат трепет, от главата до петите, придружен от спомени за този първи кораб. Беше плаващ палат във всеки смисъл на думата: с величественото стълбище, прекрасно обзаведените трапезарии, луксозните каюти. Спомня си най-живо пасажерите, разбира се — пътниците от първа класа в дванайсетте каюти, които обслужваше като стюардеса. Бяха богати; някои от тях — прочути. Спомня си най-вече американците, с тяхното необичайно произношение и необикновено поведение. Бяха толкова откровени, настойчиви, несдържани. Ала сетне си спомня и за това, че мнозина от тях вече са мъртви, и се овладява.
Не. Сега не е време да скърби. Ако се вгледа твърде продължително в миналото, знае какво ще се случи: как черните води отново ще се затворят над главата ѝ, а тя ще остане под тях. Как скръбта, усещането за загуба и ужасът ще станат непоносими.
Затова трябва да се стегне, да открие помощник-капитана и да направи каквото се полага. Мисията ѝ все още не е приключила.
Някъде там, по широкия свят, още живее едно дете. Детето на Марк.
Тя се отправя с маршова стъпка нагоре по трапа. Всички наоколо, без изключение, носят униформи — при това сериозни наглед униформи, а не служебното облекло на транспортната компания „Уайт Стар“, с което е свикнала. Мъжете са в убитозелено, а медицинските сестри — в широки сини поли с пелерини на раменете, за да ги предпазват от студа в морето, и пребрадки на главите си. Всички изглеждат заети, погълнати от определената им задача. Никой не обръща внимание на новодошлата.
На борда е още по-различно. Трудно ѝ е да си представи как този кораб някога е бил същият като „Титаник“ — толкова е променен, подобно на жена непосредствено след раждането: понесъл лишения, останал без цвят, изпразнен от смисъл.
Вътрешността на кораба прилича на всяка друга болница. Ако човек не застане до илюминатор или шлюз, дори няма да разбере, че се намира на кораб. Всичко, което караше „Титаник“ да блести и да внушава величие, е премахнато оттук. Няма нито шезлонги, нито масички за игра на карти; нито кристални полилеи, нито кресла от плетена тръстика. Всичко е дезинфекцирано и униформено. Редици от нарове за пациентите и шкафове за медицински материали. И навсякъде: непрестанно, напрегнато движение. Медицински сестри надзирават пациентите, докато ги товарят на носилките. Санитарите се отправят с тях към чакащите линейки на дока, а сетне се връщат с празни носилки за следващия курс. Някои пациенти се придвижват сами, пеша — с превързани ръце и глави, обикновено придружавани от някоя медицинска сестра или санитар. Има също толкова много хора и движение, колкото в деня на отплаването на „Титаник“. Ани си спомня приливната вълна от човешки същества, която прииждаше по траповете през онзи ден, и инстинктивно си поема дъх. Толкова много хора, сякаш щяха да я удавят. Да я погълнат и да я завлекат в дълбините си.
Но тези тук не са гости на кораба, а оцелели от войната, и всеки от тях носи по една история под превръзките си — истории за рани, за болки, за шрапнел, експлозии и всякакви ужаси, каквито дори не може да си представи. Тези тук са наполовина мъртви.
И енергичните членове на екипажа са на служба, за да се погрижат за тях, да ги изпроводят или обратно в нашия свят, или на другия. На едно съвсем различно пътуване.
В близост Ани съзира двама мъже да разговарят с трети, сериозен наглед, с безупречна униформа — вероятно офицер. Тя ги доближава, протегнала документа в ръката си.