Първият камион бе доста пред другите. Беше стар, вероятно военен камион, макар че след всичките му повреди за страната и името на производителя можеше само да се гадае. Той заобиколи техния „Роувър“ от около стотина метра, за да могат хората в него да ги проучат благоразумно и предпазливо от разстояние. Имаше и един мъж с нещо като руска 12,7мм картечница, инсталирана отзад. Шефът им ги наричаше „полицаи“, докато преди бяха „специалисти“. След известно време те спряха, слязоха и просто си стояха и наблюдаваха джипа, стиснали старите, мръсни, но вероятно функциониращи пушки G3. Скоро броят им нямаше да е от голямо значение. Така де, беше вечер и се появи марихуаната. Чавес наблюдаваше един мъж, седнал на сто метра от него в сянката на камиона си, който дъвчеше от тревата.
— Тия тъпанари не могат ли поне да я пушат? — попита вбесеният агент нажежения въздух в колата.
— Вреди на дробовете, Динг. Знаеш го. — Материалът за тази вечер му донесе доста средства при доставянето му по въздуха. Всъщност към две пети от общия домашен продукт на страната отиваше за тази контрабанда и те поддържаха малка въздушна флотилия, която да ги снабдява от Сомалия. Това не се нравеше на Кларк и Чавес, ала в мисията им нямаше нищо лично. Отнасяше се за отдавнашен дълг. Генерал Мохамед Абдул Корп — чинът му бе широко използван от журналистите, които не знаеха как иначе да го наричат — беше допринесъл едно време за смъртта на двадесет американски войници. По-точно преди две години, и медиите вече не помнеха случилото се, защото, след като уби американските войници, той се върна към основното си занимание — да изтребва сънародниците си. Двамата бяха в акция уж по последната причина, но правосъдието имаше много форми и окраски и на Кларк му харесваше да преследва една паралелна цел. Фактът, че Корп бе също наркотрафикант, изглеждаше като специален дар от някой добродушен бог.
— Да се подготвим, преди да е дошъл, а? — предложи Динг, вече по-напрегнат, което малко му личеше. Четиримата мъже до камиона просто си седяха, дъвчеха трева и зяпаха, облегнали пушките на краката си, а тежката картечница в задната част на камиона засега бе забравена. Те бяха предният защитен пост на генерала.
Кларк поклати глава.
— Загуба на време.
— По дяволите, тук сме от шест седмици. — И всичко заради една среща. Е, тези неща ставаха така, нали?
— Имам нужда да сваля два-три килограма, като се поизпотя — отговори Кларк също с напрегната усмивка. „Може би повече от три“ — поправи се той. — За тези работи е нужно време, за да се получат добре.
— Чудя се как ли се справя Патси в колежа — промърмори Динг, докато следващите струйки прах се приближаваха.
Кларк не отвърна. Беше малко непристойно, че собствената му дъщеря намираше партньора му за екзотичен, интересен и… чаровен, призна си той. Макар Динг всъщност да бе по-нисък от дъщеря му (Патси наследи високата си и дългокрака майка) и да имаше несъмнено пъстро минало, Джон трябваше да признае, че Чавес полагаше всички усилия да постигне нещо, което съдбата се бе опитала всячески да му откаже. Младежът сега беше на тридесет и една. Младеж ли? С десет години по-стар от момиченцето му, Патриша Дорис Кларк. Можеше да спомене, че животът им е доста кофти с тези акции, обаче Динг би отговорил, че не той взима решенията, и щеше да е прав. Санди обаче беше видяла нещата другояче.
Мисълта, от която не можеше да се отърве, бе, че неговата Патриша, детето му, можеше да води сексуален живот с… Динг. Бащата у него намираше мисълта за смущаваща, ала другата му половина трябваше да признае, че и той някога е бил млад. Реши, че дъщерите са божието отмъщение за мъжа: живееш в смъртен страх, че те могат случайно да срещнат някого като… теб самия на тяхната възраст. В случая с Патси въпросната прилика беше твърде поразителна, за да се приеме лесно.
— Съсредоточи се върху мисията, Динг.
— Слушам, господин К.
Кларк нямаше нужда да се обръща. Представяше си усмивката, която сигурно се бе лепнала на лицето на партньора му. Почти я усети и как се изпарява, когато в треперещия въздух се появиха още стълбове прах.
— Ще те пипнем, гадино! — прошепна Динг, с което се върна към задачата и надяна пак професионалната си маска. Не беше само заради мъртвите американски войници. Хора като Корп унищожават всичко, до което се допрат, а тази част от света се нуждаеше от възможност за бъдеще. Тази възможност можеше да им се даде преди две години, ако президентът бе послушал своите оперативни началници вместо ООН. Е, изглежда, поне си взимаше поука, което не е лошо за един президент.
Слънцето сега бе по-ниско, почти изчезваше и температурите се понижаваха. Още камиони. Не прекалено много, надяваха се. Чавес отмести очи към четиримата мъже на стотина метра от тях. Те си разменяха по няколко думи с леко въодушевление, размекнати от наркотика. При нормални обстоятелства би било опасно да се навъртат около затъпели от тревата хора с огнестрелни оръжия, но тази вечер опасността се обръщаше, както се случва понякога. Вторият камион вече се виждаше ясно и продължаваше да се приближава. Двамата служители на ЦРУ слязоха от джипа, за да се протегнат и да поздравят, разбира се, внимателно новите посетители.