Личният охранителен отряд на генерала, съставен от елитни „полицаи“, не беше по-добър от пристигналите досега, въпреки че наистина някои от тях носеха ризите си разкопчани. Първият, който се приближи към тях, миришеше на уиски, вероятно задигнато от личните запаси на генерала. Това бе оскърбление за исляма, ала същото важеше и за внасянето на наркотици. Едно от качествата на саудитските араби, на които Кларк се възхищаваше, бе директният и експедитивен метод за третиране на тази категория престъпници.
— Здрасти. — Кларк му се усмихна. — Аз съм Джон Кларк. Това е господин Чавес. Чакаме генерала, както ни казахте.
— Какво носите? — попита „полицаят“ и го изненада с познанията си по английски. Джон повдигна чантата си със скални мостри, а Динг показа комплекта си електронни инструменти. След бегла проверка на джипа им бе спестено дори щателното претърсване — една приятна изненада.
После пристигна Корп с най-надеждния си охранителен отряд, ако можеше да се нарече така. Бяха в руски джип от типа УАЗ. Всъщност „генералът“ се возеше в мерцедес, принадлежал някога на правителствен бюрократ, преди правителството на родината му да се разпадне. Беше виждал и по-добри времена, но при все това бе вероятно най-хубавият автомобил в страната. Корп носеше най-хубавите си неделни дрехи: камуфлажна риза с нещо като отличителни знаци на еполетите, извадена над габардинените панталони, и ботуши, които бяха лъскани някъде през последната седмица. Сега слънцето бе точно под хоризонта. Мракът щеше да падне бързо, а поради тънкия атмосферен слой над откритата пустиня дори сега се виждаха множество звезди.
Генералът беше изискан човек, поне според собствените си разбирания. Приближи се пъргаво, с протегната ръка. Докато се ръкуваше, Кларк се питаше какво е станало със собственика на мерцедеса. Най-вероятно е бил убит заедно с другите членове на правителството. Те умряха отчасти поради некадърност, но най-вече от варварство, може би в лапите на човека, чиято силна приятелска ръка държеше в момента.
— Завършихте ли проучването си? — попита Корп и отново изненада Кларк с граматиката си.
— Да, сър. Ще разрешите ли да ви покажа?
— Естествено. — Корп го последва до багажника на роувъра. Чавес измъкна изследователска карта и няколко сателитни фотографии, получени от търговски източници.
— Това може би са най-големите залежи след онези в Колорадо, а чистотата им е удивителна. Ето. — Кларк изтегли стоманена показалка и посочи на картата.
— На тридесет километра оттук…
Кларк се усмихна.
— Знаете ли, колкото и отдавна да съм в този бранш, още ми е чудно как става това. Преди два милиарда години едно огромно балонче от веществото трябва да се е пръкнало от центъра на Земята. — Лекцията му бе възторжена. Беше се упражнявал много, а на помощ му дойдоха и прочетените за развлечение геоложки книги, откъдето зае по-хубавите фрази, за да е на „висота“.
— Както и да е — вмъкна Динг своята реплика след няколко минути, — свръхтоварът не е никакъв проблем и сме регистрирали местоположението с точност.
— Как успяхте? — попита Корп. Картите на страната му бяха продукт на една друга, много по-обикновена епоха.
— С това, сър. — Динг му го подаде.
— Какво е то? — попита „генералът“.
— Локатор от системата за глобално разпознаване — обясни Чавес. — Така се ориентираме тук, сър. Само натискате ей онова копче, гуменото.
Корп го послуша, сетне вдигна голямата, тънка зелена кутия от пластмаса и погледна екрана. Първо се появи точно време, после апаратът започна да се настройва и отбеляза засичането на един, след това на три и накрая четири орбитални спътника от системата за глобално разпознаване.
— Какво удивително устройство! — каза той, макар че това не бяха и половината му възможности. С натискането на копчето той бе изпратил и радиосигнал. Беше толкова лесно да се забрави, че се намираха едва на сто и шестдесет километра от Индийския океан и че отвъд полезрението можеше да има кораб с равна палуба. До голяма степен празна в момента палуба, защото хеликоптерите оттам бяха излетели преди час и сега се намираха на сигурно място петдесет и шест километра на юг. Корп хвърли още един поглед на локатора, преди да им го върне. Когато Динг го пое, той попита: — Какво дрънчи така?