По това време всичките дванадесет човека от охраната на Корп лежаха с лица в праха, ръцете им пристегнати на гърба с пластмасовите белезници, които полицаите използват, когато им свършат истинските. Генералът можеше само да стене и да се гърчи от болка на земята. Динг пръсна шепа сигнални светлини в кръг край джипа по посока на вятъра. Първият „Блекхоук“ UH-60 закръжи предпазливо отгоре и освети земята с прожекторите си.
— КОПОЙ-1, тук ПЛАСЬОР.
— Добър вечер, ПЛАСЬОР. КОПОЙ-1 държи нещата под контрол. Кацайте! — Кларк се изкиска по радиостанцията.
Първият приземил се хеликоптер бе доста извън осветената площ. Рейнджърите изникнаха от сенките като призраци, разредени на по пет метра и с насочени надолу заредени оръжия.
— Кларк? — извика някой силно и много напрегнато.
— Yo4! — извика в отговор Джон и им махна. — Пипнахме го.
Командирът на спецотряда се приближи. Млад латиноамериканец, намацан с маскировъчна боя и облечен в пустинни камуфлажни дрехи. Последния път, когато идва на африканския континент, бе лейтенант и помнеше панихидата на хората, които загуби от взвода си. Повторното довеждане на рейнджърите беше идея на Кларк и го уредиха лесно. След капитан Диего Чека се приближиха още четирима. Останалите от отряда се разпръснаха да проверят „полицаите“.
— Ами тези двамата? — попита някой, като посочи личните телохранители на Корп.
— Оставете ги — отвърна Динг.
— Слушам — отговори войник от 4-а специална част, след което извади стоманени белезници и ги постави на двата чифта ръце като добавка към пластмасовите.
Капитан Чека окова самия Корп. Заедно с един сержант го вдигнаха от земята, а Кларк и Чавес извадиха личните си принадлежности от роувъра и последваха войниците до вертолета. Един от рейнджърите подаде на Чавес манерка.
— Осо (Мечката) ви праща много поздрави — каза щабният сержант.
Динг вдигна глава.
— С какво се занимава сега?
— В Първа сержантска школа е. Бесен е, че пропусна тази акция. Аз съм Гомес, „Фокстрот“, втори по чин в сто седемдесет и пета част. Преди също бях тук.
— Вие направихте операцията като детска игра — казваше Чека на Кларк няколко метра по-далеч.
— Шест седмици — отвърна старшият оперативен служител с преднамерено нормален тон. Правилата налагаха такова поведение. — Четири седмици шляене из най-затънтените местности, две седмици за уговаряне на срещата, шест часа чакане преди нея и десетина секунди за залавянето му.
— Точно както трябва да бъде — отбеляза Чека и му подаде манерката с портокалов сок. Капитанът се вгледа в по-старшия агент. Отначало си помисли, че който и да е той, е твърде стар за игрички в пущинаците с разни отрепки. Сетне се взря по-внимателно в очите на Кларк.
— Как, по дяволите, можете да правите това, приятел? — настояваше Гомес, докато Чавес стоеше на вратата на хеликоптера. Другите от отряда се надвесиха, за да чуят отговора. Гомес бе раздразнен, че не получи такъв. — Оставяте всички тези хора така?
— Да, те са само отрепки. — Чавес се обърна да хвърли един последен поглед. Рано или късно някой щеше да си освободи ръцете (вероятно), да извади нож и да развърже колегите си. После щяха да берат малко ядове с двамата със стоманени белезници. — Преследвахме само шефа им.
Гомес се обърна и огледа хоризонта.
— Да има лъвове или хиени наоколо? — Динг поклати глава. „Жалко“ помисли си сержантът.
Рейнджърите клатеха глави, докато се пристягаха с коланите в хеликоптера. Щом се отделиха от земята, Кларк надяна едни слушалки и зачака командирът на екипажа да установи радиовръзка.
— ВРЪХ, тук КОПОЙ — започна той.
Осемчасовата разлика бе причината във Вашингтон да е ранен следобед. УВЧ радиото на хеликоптера ги свърза с американския кораб „Триполи“, откъдето препратиха сигнала към сателит. Свързочният център прехвърли обаждането направо към телефона на бюрото на Райън.
— Да, КОПОЙ, тук ВРЪХ.
Райън не можеше да познае гласа на Кларк, но думите се разбираха на фона на смущенията:
— …в чувала, нямаме загуби. Повтарям, патицата е в чувала и не дадохме никакви жертви.
— Разбрано, КОПОЙ. Доставете товара според плана.
„Наистина е престъпление“ — каза си Джак и затвори слушалката. Такива операции бе по-добре да приключват дотук, ала този път президентът настоя. Стана от бюрото си и се запъти към Овалния кабинет.
— Пипнахме ли го? — попита Д’Агустино, когато Джак профуча по коридора.
— Ти не би трябвало да знаеш.
— Шефът се притесняваше за това — обясни тихо Хелън.