— Е, вече няма за какво да се притеснява.
— Беше сметка, която трябваше да се уреди. Добре дошъл пак, доктор Райън.
Миналото щеше да преследва и друг човек този ден.
— Продължавай — каза психоложката.
— Беше ужасно — промълви жената, забила поглед в пода. — Случи се за пръв и последен път в живота ми и…
Макар че говореше монотонно, с равен, безразличен глас, видът й най-много разтревожи по-възрастната жена. Пациентката й бе на тридесет и пет и би трябвало да е слаба руса миньонка, ала вместо това по лицето й се забелязваше подпухналост от невъздържано ядене и пиене, а косата й едва ли беше за пред хора. Вероятно светлата някога кожа бе просто бледа и отразяваше светлината като тебешир, като плоска зърнеста повърхност, на която дори гримът не би помогнал особено. Единствено дикцията подсказваше за бившата същност на пациентката, а гласът й предаваше събитията отпреди три години така, сякаш умът й работеше на две равнища — едното на жертва, другото на наблюдател, чудещ се чрез някакъв отдалечен мисловен процес дали въобще е бил някога част от това.
— Искам да кажа, той не е кой да е, работех за него и го харесвах… — Гласът й секна. Жената преглътна тежко и помълча малко, преди да продължи: — Така де, възхищавам се на всичко, което прави, на всичко, което олицетворява. — Тя вдигна поглед и колкото и странно да изглеждаше, очите й бяха сухи като целофан и отразяваха светлината с гладката си повърхност, лишена от сълзи. — Той е толкова очарователен, грижовен и…
— Всичко е наред, Барбара. — Както често й се случваше, психоложката се пребори с порива да посегне към пациентката си. Знаеше, че трябва да стои настрана, да скрие собствения си гняв от случилото се с тази интелигентна и способна жена. Причина за станалото бе човек, използващ положението и властта си, за да привлича жените така, както светлината пеперудите, и те винаги кръжаха около блясъка му, затваряха спиралата все повече и повече, докато накрая биваха унищожени от него. Примерът толкова добре показваше живота в този град. Оттогава Барбара бе скъсала с двама мъже, всеки от които можеше да е добър партньор в това, което трябваше да е хубав живот. Тя беше умна жена, възпитаничка на Пенсилванския университет, с магистърска степен по държавно право и докторат за държавното управление. Не бе наивна секретарка, стажуваща през лятото, и може би затова е била още по-уязвима: жена, способна да стане част от политическия екип и съзнаваща, че ще я бъде, ако направи само още онова нещо, което ще я изтласка към върха или отвъд чертата, или какъвто и евфемизъм да използваха сега на Хълма5. Проблемът беше, че чертата може да се премине само в едната посока и нещата отвъд не се виждат толкова лесно от твоята страна.
— Знаете ли, и иначе бих го направила — призна си Барбара в момент на жестока откровеност. — Нямаше нужда да…
— Чувстваш ли се виновна? — попита доктор Кларис Голдън. Барбара Линдърс кимна. Психоложката потисна въздишката си и каза нежно: — И мислиш, че си му дала…
— Повод. — Кимване. — Той каза точно това: „Даде ми много поводи.“ Може и да е вярно.
— Не, Барбара, не е. Сега трябва да продължиш — нареди й тихо Кларис.
— Просто не бях в настроение. Не че не бих го направила иначе, може би някой друг ден, но тогава не се чувствах добре. Тоест, когато отидох на работа, не бях зле, обаче ме гонеше грип или нещо подобно, след обяда стомахът ме сви и си мислех да се прибера рано, но в този ден изготвяхме поправките на законите за гражданските права, които той трябваше да внесе, така че глътнах два тиленола за температурата и към девет ние бяхме вече единствените, останали в офиса. Гражданските права бяха специалността ми — поясни Линдърс. — Седях на канапето в кабинета му, а той крачеше из стаята, както прави винаги, когато оформя идеите си, някъде зад мен. Спомням си значи, че гласът му стана мек и дружелюбен и ми казва: „Имаш най-красивата коса, Барбара.“ Ей така, съвсем неочаквано, а аз му отвръщам: „Благодаря.“ Попита ме как се чувствам и аз ясно му казах, че се разболявам от нещо, а той рече, че ще ми даде от лекарството, което сам използва: бренди. — Сега тя говореше припряно, сякаш се надяваше да приключи с тази част възможно най-скоро, като човек, превъртащ на бърза скорост рекламите на видеокасета. — Не забелязах да слага нищо в питието. Държеше бутилка „Реми“ в бюфета зад бюрото, където вероятно е имало и нещо друго… Гаврътнах го наведнъж. Той само стоеше и ме наблюдаваше. Дори не приказваше, просто ме гледаше, като да знаеше, че ще подейства бързо. Беше като… Не зная. Усетих, че нещо не е наред, както когато се отсечеш веднага и не можеш да се контролираш.