Тя млъкна за около петнадесет секунди, през които доктор Голдън я наблюдаваше… „Също като него“ — мина й през ума. Иронията я засрами, но такава бе професията й: би трябвало да е безпристрастна и да помага, не да причинява болка. Пациентката й сега наистина го виждаше. Човек винаги можеше да познае по очите, винаги. Сякаш мозъкът наистина бе видеокасетофон и сцената се прожектираше пред нея, а Барбара Линдърс само коментираше каквото виждаше, без да разказва в действителност ужасния си личен опит. Описа всичко за десет минути, без да пропусне и една медицинска подробност: тренираният й професионален ум щракаше както трябва. Емоциите й се върнаха едва накрая.
— Нямаше нужда да ме изнасилва. Можеше… да ме помоли. Щях… тоест някой друг ден, през уикенда… Знаех, че е женен, обаче го харесвах и…
— Но той все пак те изнасили, Барбара. Упои те и те изнасили. — Този път доктор Голдън се протегна и пое ръката й, защото вече всичко бе излязло наяве. Барбара Линдърс разказа ясно цялата ужасна случка вероятно за първи път. В изминалия период бе изживявала наново късчета и части от нея, особено най-лошите, ала сега за пръв път премина през историята в хронологичен ред, от начало до край, и ефектът от цялото преживяване беше толкова травмиращ и пречистващ, колкото трябваше.
— Сигурно не си само ти — подметна Голдън, когато хълцанията спряха.
— Има — отговори веднага тя, почти без да се изненада, че психоложката й е познала. — Най-малко още една жена от службата, Лиса Беринджър. Тя… се самоуби на следващата година, блъсна колата си в някаква подпора на мост, та изглеждаше като нещастен случай. Вярно, пиеше, ала бе оставила писмо в бюрото си. Аз го разчиствах и го намерих. — После, пред изумения поглед на психоложката, Барбара Линдърс бръкна в чантичката си и го извади. „Писмото“ беше в син плик и се състоеше от шест стандартни страници с отпечатан адрес, изписани на ръка сбито и четливо от жена, решила да сложи край на живота си, но пожелала хората да разберат защо.
Кларис Голдън, доктор по философия, бе виждала такива писма преди и те пораждаха у нея мрачно изумление, че хората могат да направят такова нещо. Писмата винаги говореха за непоносима болка, ала потискащо често свидетелстваха и за отчаяния ум на човек, който е можело да бъде спасен, излекуван и върнат към успешен живот само ако се е сетил да набере един номер или да поговори с един-единствен близък приятел. На Голдън й стигаха само два параграфа да разбере, че Лиса Беринджър е просто поредната ненужна жертва, жена, почувствала се самотна в служба, пълна с хора, готови да й се притекат на помощ.
Специалистите по човешката психика умеят да прикриват чувствата си — талант, необходим по понятни причини. Кларис Голдън вършеше тази работа почти тридесет години и към дадения й от Бога талант можеше да се прибави дългогодишен професионален опит. Умееща особено добре да помага на жертви на сексуални престъпления, тя показваше съчувствие, разбиране и подкрепа в големи количества и от забележително качество, но макар и неподправени, те прикриваха истинските й чувства. Тя ненавиждаше сексуалните хищници колкото всеки полицай, дори вероятно повече. Ченгето вижда тялото на жертвата, раните и сълзите й, чува стоновете й. Психологът участва в драмата по-дълго, рови из ума за зловредни спомени, търси начин да ги заличи. Изнасилването е престъпление срещу разума, не срещу тялото и колкото и ужасни неща да виждаше полицаят, още по-тежки бяха скритите наранявания, с чието лекуване се нагърбваше Кларис Голдън. Нежен и внимателен човек, който никога Не би отмъстил за престъпленията физически, тя все пак мразеше тези създания.
Този проблем обаче беше специален. Тя поддържаше редовни професионални контакти с отделите за борба със сексуалната престъпност във всяко полицейско управление в радиус от осемдесет километра, но това престъпление бе станало на федерална територия и трябваше да провери под чия юрисдикция е. Щеше да говори по въпроса със съседа си Дан Мъри от ФБР. Имаше и още едно усложнение. Въпросният престъпник, бил навремето американски сенатор, все още притежаваше кабинет в сградата на Конгреса на САЩ. Той обаче си беше сменил професията. Вече не бе сенатор от Нова Англия, а вицепрезидент на Съединените щати.
Някога командир на подводниците от Тихоокеанския флот бе велика цел, достойна за всеки човек, но това също беше част от миналото. Първият велик командир бил вицеадмирал Чарлс Локуд и от всички, участвали в победата над Япония, само Честър Нимиц6 и може би Чарлс Лейтън са били по-важни. Именно Локуд, седнал в същия кабинет на хълмовете, гледащи към Пърл Харбър, бе изпратил Муш Мортън, Дик О’Кейн, Джийн Флаки и останалите легенди на битка с техните подводници. Същият кабинет, същата врата и даже същата табелка на вратата — командир на подводниците от американския тихоокеански флот, ала сега нужният за тук чин беше по-нисък. Контраадмирал Барт Манкузо съзнаваше, че е извадил късмет, за да стигне толкова далеч. Това бе добрата новина.