Лошата новина беше, че всъщност наследяваше една отмираща институция. Локуд командвал истинска флотилия от подводници и снабдителни кораби. Не толкова отдавна, Остин Смит бе изпратил около четиридесет в най-големия световен океан, обаче Манкузо разполагаше с деветнайсет ударни подводници и шест ракетоносеца, последните опрели борд до борд, чакащи разглобяване в Бремертън. Нито един нямаше да остане, дори и като музеен експонат от една отминала епоха, което не го тревожеше толкова, колкото би могло. Той никога не беше харесвал нито ракетоносните подводници, нито грозното им предназначение, нито скучната им схема на патрулиране, нито манталитета на командирите им. Обучен за работа с ударни подводни съдове, Манкузо винаги бе предпочитал да е там, където са действията. „Където бяха“ — поправи се той.
Бяха. Вече всичко приключи или почти. Задачата на ядрената подводница се промени от Локуд насам. Някога предназначени за борба с кораби, независимо дали търговски или бойни, те се бяха специализирали в елиминиране на вражески подводници, както изтребителите се посветиха на унищожаването на вражеските си събратя. Специализирането стесни предназначението им, като те акцентираха върху оборудването и подготовката, докато не станаха най-добри в тях. Никой не можеше да надмине една SSN при преследването на друга.
Никой не очакваше обаче, че противниковите подводници SSN ще изчезнат. Целия си професионален живот Манкузо се подготвя за нещо, което се надяваше, че никога няма да се случи, откриваше, локализираше, нападаше и потопяваше съветски подводници — ракетоносни или други ударни типове. Всъщност постигна нещо, за което никой друг командир не беше и мечтал.
Помогна в залавянето на руска подводница — боен подвиг, все още част от най-секретните постижения на страната му (а залавянето бе по-добро от потопяването, нали?). Ала сетне светът се промени. Той също имаше дял в това и се гордееше с ролята си. Съветския съюз вече го нямаше.
За съжаление (според него) същото се отнасяше и за съветския флот, а без вражески подводници, от които да се притеснява, родината му, както се е случвало много пъти в миналото, се отблагодари на воините си, като ги забрави. Сега подводниците му нямаха много задачи. Някога големият и страховит съветски флот бе на практика един спомен. Миналата седмица видя сателитни снимки на базите в Петропавловск и Владивосток. Всяка подводница, която Съюзът — руснаците! — имаха, бе завързана успоредно на кея, а на някои от въздушните фотографии съзря оранжевите ивици ръжда по корпусите там, където черната боя се беше олющила.
Други възможни мисии? Следенето на търговския трафик бе направо смешно. Нещо по-лошо: пилотите на „Орион“ с многобройните си самолети Р-ЗC, предназначени също за борба с подводници, отдавна бяха преустроили летателните си апарати така, че да носят ракети въздух-земя, и се движеха десет пъти по-бързо от всяка подводница. А в случай че някой поискаше да разпердушини търговски кораб, те можеха да го направят по-добре и по-бързо.
Същото важеше за бойните кораби или каквото бе останало от тях. Тъжната истина (ако това е точната дума) беше, че американският флот, макар подринат и орязан, можеше да се справи с всеки три световни военноморски сили за по-кратко време, отколкото ще е нужно на противниците да съберат потенциала си и да оповестят в пресата пагубното си намерение.
И сега какво? Даже да спечелиш шампионата „Супербоул“, следващия сезон пак има отбори, срещу които да играеш. В най-сериозната от човешките игри обаче победата си е победа. Не останаха врагове по море, тези по суша също бяха малко и с настъпването на новия свят подводните части бяха първите от множеството униформени съсловия, които щяха да останат без работа. Командирът на тихоокеанските подводници съществуваше само поради бюрократичната инерция. Съществуваха командири на всякакви други тихоокеански сили и подводните части трябваше да имат началник, социално и военно равноправен на другите общности — въздушна, земна и обслужваща.
От деветнайсетте ударни подводници в момента едва седем плаваха в открито море. Четири бяха в основен ремонт и корабостроителниците проточваха работата възможно най-много, за да оправдаят инфраструктурата си. Останалите стояха на котва край снабдителните корабчета или пристаните, докато обслужващият ги персонал си откриваше нови и интересни неща за вършене и оправдаваше своята инфраструктура и военна или цивилна идентичност. От седемте плавателни съда в движение единият следеше китайска ядрена подводница. Тя беше толкова шумна, че Манкузо се надяваше слухът на хидролокаторните оператори да не е сериозно увреден. Да ги дебнеш бе толкова наложително, колкото да следиш слепец на празен паркинг посред бял ден. Други две се занимаваха с екологични проучвания или по-точно следяха океанските популации на различни китове — не заради китоловците, а за природолюбителската общественост. С тази си дейност подводниците му излязоха с цели гърди пред природозащитниците. Китовете се оказаха повече от очакваното. Изчезването им съвсем не бе заплахата, в която някога всички вярваха, и в резултат на това различните екологични групировки имаха свои проблеми с финансирането. На Манкузо му беше все тая. Никога не бе искал да убие кит.