— Навън определено изглежда пусто. — Джоунс посочи към мястото, било някога една от най-великите военноморски бази в историята. Не се виждаше нито един самолетоносач. Само два крайцера, половин ескадра разрушители, приблизително същият брой фрегати и пет осигуряващи флотилията кораба. — Кой командва тихоокеанския флот сега, някой старшина?
— За бога, Рон, да не дърпаме дявола за опашката!
2.
ОБЩНОСТИ
— Хванахте ли го? — попита президентът Дърлинг.
— Няма и половин час — потвърди Райън и зае мястото си.
— Никой ли не е ранен? — Това бе важно за президента. За Райън също, но не болезнено.
— Кларк докладва, че няма наши жертви.
— Ами от противниковата страна? — Въпросът беше на Брет Хансън, сегашния държавен секретар, завършил „Чоут скул“ и Йейл.
Райън си помисли, че правителството лансира възпитаници на Йейл, ала Хансън не го биваше колкото последния човек на тази длъжност, с когото работи. Нисък, слаб и нервен, министърът бе криволичеща личност, чиято кариера се люшкаше между правителствена служба, консултантство, допълнителна работа като говорител на Националната радиотелевизионна компания (където може да се упражнява истинска власт) и доходоносна практика в една от най-скъпите фирми в града. Беше специалист по корпоративно и международно право — област, която някога използваше за сключването на многонационални бизнессделки. Джак знаеше, че в нея го е бивало. За съжаление Хансън зае поста си в кабинета с мисълта… по-лошо, с убеждението, че същите тънкости трябва да важат и за работи от национален мащаб. Райън изчака секунда-две, преди да отговори:
— Не попитах.
— Защо?
Можеше да изтъкне няколко причини, ала реши, че е време да покаже позициите си. Затова използва подстрекателство:
— Защото не беше важно. Целта, господни министър, бе да задържим Корп. Направено е. След трийсетина минути той ще бъде предаден на властите в родината му, били те и не много добри, за да бъде съден според техния закон пред съдебно жури, или както там е обичаят. — Райън не си беше направил труда да провери.
— Това е равносилно на убийство.
— Не съм виновен, че сънародниците му не го обичат, господин министър. Освен това той е отговорен за смъртта на американски войници. Дори да бяхме решили да го елиминираме сами, пак нямаше да е убийство. Щеше да е открито действие за защитаване на националната сигурност. Е, би било в една друга епоха — отстъпи Райън. Времената се бяха променили и той също трябваше да се приспособи към новата реалност. — Вместо това ние постъпваме като добри граждани на света, задържаме опасен международен престъпник и го предаваме на родното му правителство, което ще го изправи пред съда за наркотрафик: углавно престъпление според всяко познато ми правосъдие. Какво ще стане после, зависи от законодателната система в родината му. Тя е страна, с която имаме дипломатически отношения и други, неофициални споразумения за сътрудничество. Следователно трябва да уважаваме законите им.
На Хансън това не му хареса. Разбра се от начина, по който се отпусна в стола си. Щеше обаче да го подкрепи пред обществото, защото нямаше избор. Държавният департамент заяви пет-шест пъти през изминалата година, че Америка подкрепя това правителство. Най-много го болеше, че е бил надхитрен от младото парвеню насреща му.
— Сега може дори да им се отвори възможност за успех, Брет — отбеляза Дърлинг внимателно и така сложи печата си под одобрението на операция УОКМЕН. — Това никога не се е случвало.
— Да, господин президент.
— Джак, ти явно бе прав за този Кларк. Какво да направим за него?
— Ще оставя това на директора на ЦРУ, сър. Може би ще получи още една почетна звезда — предложи Райън, като се надяваше, че Дърлинг ще предаде думите му до „Ленгли“. Ако не, вероятно сам щеше да се обади дискретно на Мери Пат. Сега бе моментът за оправяне на отношенията, нещо ново за Райън. — Господин министър, в случай че не знаете, агентите ни имаха инструкции да използват несмъртоносни средства, ако е възможно. Като изключим това, единствената ми грижа е животът на хората ни.
— Иска ми се да бяхте го изяснили първо с моите хора — промърмори Хансън.
„Поеми си дълбоко въздух“ — нареди си Райън. Причина за кашата бе външната политика, както и предшественикът на Джак. След като нахлуха в страната, за да възстановят реда, унищожен от местните военни барони (поредният епитет, използван от медиите като етикет за обикновени главорези), силните на деня по-късно бяха решили, че въпросните „военни барони“ трябва да са част от „политическото решение“ на проблема. Изгодно бе забравено, че преди всичко проблемът е създаден от тези барони. Въртенето в кръг дразнеше Райън най-много и той се питаше дали в Йейл имат курс по логика. Реши, че вероятно е бил свободно избираем. В Бостънския колеж беше задължителен.