— Да имаш чувството, че не ни искат тук? — попита Дъбро с кисела усмивка.
— Имам чувството, че се нуждаем от по-добра информация относно намеренията им. В момента нищичко не знаем, Майк.
— Защо ли това не ме учудва? — констатира Дъбро. — Ами намеренията им спрямо Цейлон? — Старото име на държавата се помнеше по-лесно.
— Не зная нищо. — Като заместник-шеф на плановия отдел към Обединения комитет на началник-щабовете Роби имаше достъп до буквално всичко, събрано от американското разузнаване. — Обаче видяното току-що говори МНОГО.
Човек трябваше само да погледне екрана, където бяха водата, сушата и корабите. Индийският флот кръстосваше така, че да се изпречи между Шри Ланка и всеки, който би могъл да се приближи от юг към този остров. Като например американските военноморски сили. Те бяха изпробвали атака над тези сили. С тази цел явно бяха подготвени да останат в открито море дълго време. Ако беше учение, щеше да им излезе скъпо. А ако не? Е, човек никога не знае, нали?
— Къде са амфибиите им?
— Не са наблизо — отговори Дъбро, — ала повече не знам. Няма как да проверя, нямам и данни от разузнаването за тях. Разполагат общо с шестнадесет амфибийни кораба и предполагам, че дванадесет от тях могат да действат като отряд. Сигурно могат да превозват големи войскови части в пълно бойно снаряжение и готови да нападнат някой плаж. Има няколко места по северното крайбрежие на острова, от които да избират. Не можем да ги достигнем оттук, поне не особено ефикасно. Трябва ми още потенциал, Роби.
— Няма какво повече да ти дам, Майк.
— Две подводници. Не съм алчен, както виждаш. — Двете ядрени подводници SSN щяха да покрият Манарския залив, най-вероятното място за нахлуване. — Трябва ми и повече помощ от разузнаването, Роб. Виждаш защо.
— Да. — Джексън кимна. — Ще направя каквото мога. Кога тръгвам?
— След два часа. — Щеше да лети със самолет за борба с подводници „Викинг“ S-3. „Прахосмукачката“, както още бе известен, можеше да направи приличен пробег без презареждане. Това беше важно. Щеше да лети до Сингапур, за да затвърди впечатлението, че бойната група на Дъбро е на югоизток от Шри Ланка, не на югозапад. Джексън осъзна, че ще прелети близо четиридесет хиляди километра заради нещо, изискващо половинчасово съвещание и вглеждане в очите на един опитен военноморски пилот. Той плъзна стола си назад по теракотения под, а Харисън нагласи екрана да предава в по-малък мащаб. Сега се виждаше „Ейбрахам Линкълн“, отправящ се североизточно от Диего Гарсиа, с което под командването на Дъбро минаваше още едно авиокрило. Щеше да му е нужно. Темпото на работа, нужно за следене на индийците (особено ако трябваше да е лъжливо), подлагаше на невероятно напрежение хората и летателните апарати. Световният океан бе просто прекалено голям, за да могат осем самолетоносача да се справят, ала никой във Вашингтон не го разбираше. „Ентърпрайс“ и „Стенис“ полагаха усилия, за да облекчат „Айк“ и „Ейбрахам“ до няколко месеца, но дори това означаваше, че ще дойде време, когато американското присъствие в този район ще бъде слабо. Индийците сигурно също го знаеха. Не можеш просто да спреш времето, нужно за завръщане на бойните групи от семействата им. Това щеше да се разчуе, да стигне до индийците и какво щяха да направят те тогава?
— Здравей, Кларис. — Мъри стана да посрещне гостенката, поканена от него на обяд. Мислеше за нея като за „своята доктор Рут“. Ниска и съвсем малко надебеляла, доктор Голдън беше на около петдесет и пет години, с блестящи сини очи и винаги с изражение, сякаш всеки момент ще стигне до кулминационната точка на страшно хубав виц. Именно тази прилика между тях бе благоприятствала за добрите им отношения. И двамата бяха будни, сериозни професионалисти и носеха елегантни интелектуални маски. Сърдечен мъж и весела и предразполагаща дама, те ставаха сърцето на всяка компания, ала зад усмивките и сподавения смях се криеха големи умове, които пропускаха малко и попиваха всичко. Мъри смяташе Голдън за дяволски добро потенциално ченге. Нейното професионално мнение за Мъри бе същото.