— На какво дължа честта, мадам? — попита Дан с обичайната си вежливост.
Келнерът им даде менютата и тя любезно го изчака да се отдалечи. Това беше първият знак за Мъри и макар усмивката да не слезе от лицето му, спря по-настойчиво очи на дребничката си събеседничка.
— Нуждая се от съвет, господин Мъри — отвърна Голдън, с което му даде нов сигнал. — В чия юрисдикция е престъпление, извършено на федерална територия?
— Винаги на Бюрото — отговори Дан, облегна се и провери за служебния си пистолет. За него работата бе прилагане на закона и усещането, че оръжието му е на мястото си, действаше като един вид личен критерий — нещо, което да му напомня, че колкото висок и важен да е днес постът му според табелката на неговия кабинет, беше започнал от банкови обири във филаделфийския оперативен отдел и значката и пистолетът все още го правеха редови член на най-добрата полицейска служба в страната.
— Дори на Капитолийския хълм? — запита Кларис.
— Дори на Капитолийския хълм — повтори той. Последвалото мълчание го изненада. Голдън никога не е била много потайна. Винаги знаеш какво мисли… „Е, знаеш, каквото психологът у нея иска да разбереш“ — поправи се Мъри. Тя обичаше игричките не по-малко от него. — Казвайте, доктор Голдън.
— Изнасилване.
Той кимна и остави менюто.
— Добре, най-напред ми разкажете за пациента си, моля.
— Жена, тридесет и пет годишна, неомъжвана. При мен я изпратил гинекологът й, стар приятел. Дойде клинично потисната. Проведохме три сеанса.
„Само три“ — помисли си Мъри. Кларис беше магьосница в тази област. Такава проницателност! Божичко, какъв разпитвач би станала с благата си усмивка и тихия майчин глас.
— Кога се е случило? — Имената можеха да почакат. Щеше да започне с най-простите факти по случая.
— Преди три години.
Федералният агент (все още предпочиташе „специален агент“ пред официалния си чин втори заместник-директор) се намръщи веднага.
— Доста отдавна е, Кларис. Вероятно няма медицинска експертиза?
— Не, нейната дума срещу неговата… като изключим едно. — Голдън бръкна в чантичката си и извади увеличени фотокопия от писмото на Беринджър.
Мъри зачете бавно страниците, а доктор Голдън следеше лицето му за реакция.
— Боже Господи! — промълви Дан, а в същото време келнерът кръжеше на двайсетина крачки от тях и си мислеше, че клиентите му са репортер и информатор, нещо съвсем нормално във Вашингтон. — Къде е оригиналът?
— В кабинета ми. Много внимавах с него — поясни тя.
Забележката го накара да се усмихне. Монограмът на листовете беше неоспорима помощ. Нещо повече, хартията запазва изключително добре отпечатъци, особено ако е мушната на сухо и хладно място, както обикновено става с такива писма. На въпросната помощничка в Сената са й били взети отпечатъци като част от мерките за сигурност, което значеше, че предполагаемият автор на документа може да се идентифицира. Листовете даваха време, място, събития, а също и обявяваха желанието й да умре. Колкото и да беше тъжно, така документът се превръщаше в нещо като предсмъртна декларация и следователно в приемлив за федерален съд следствен материал по углавно престъпление. Защитата щеше да протестира (винаги го правеха), възражението щеше да се отхвърли (както винаги) и съдебните заседатели щяха да чуят всяка думичка — наведени напред както винаги, за да уловят по-добре гласа от гроба. Само дето този път нямаше да има съдебни заседатели, поне не от самото начало.
Мъри изобщо не обичаше делата за изнасилване. Като мъж и полицай той гледаше на този род престъпници с особено презрение. Фактът, че някой може да извърши нещо толкова малодушно и непочтено, хвърляше петно върху собственото му мъжество. По-тревожното в професионално отношение беше, че прекалено често случаите с изнасилване се свеждаха до думата на един човек срещу тази на друг. Като повечето следователи, Мъри не се доверяваше на никакви свидетелски показания. Хората бяха лоши наблюдатели (елементарно, нали?) и жертвите на изнасилване, смазани от преживяното, често пъти не ставаха за свидетели, след като защитата атакува показанията им. Съдебните доказателства пък бяха нещо, което можеш да пипнеш, нещо неопровержимо. Обичаше такива доказателства.
— Достатъчно ли е, за да се повдигне разследване?