Мъри вдигна поглед и рече тихо:
— Да, госпожо.
— А това кой е престъпникът…
— Сегашната ми професия е… Хм, аз съм нещо като момче за всичко на Бил Шоу. Не познаваш Бил, нали?
— Само по репутация.
— Всичко е истина — увери я Мъри. — Учихме заедно в Куантико и пробихме по един и същ начин, на едно и също място, с едно и също нещо. Престъплението си е престъпление, а ние сме ченгета. Това е положението, Кларис.
Но даже когато от устата му излизаше кредото на Бюрото, умът му продължаваше да повтаря: „Боже Господи!“ В този случай се криеше голяма политическа бомба. Президентът нямаше нужда от още неприятности, а и на кого изобщо му трябваше такова нещо? Дяволски сигурно бе, че на Барбара Линдърс и на Лиса Беринджър не им е било нужно да ги изнасили човек, на когото са вярвали. Наистина решаващият фактор обаче беше прост: преди тридесет години Даниел И. Мъри завърши академията на ФБР в Куантико, Вирджиния, вдигна дясната си ръка към небето и положи клетва пред Бога. Имаше „вратички“ и винаги щеше да ги има. Един добър агент трябваше да може да преценява, да знае кои закони могат да се изкривят и доколко. Ала не и този път, не този закон. Бил Шоу бе от същото тесто. Дарен от съдбата с аполитичен пост, доколкото една служба във Вашингтон може да е такава, Шоу изгради репутацията си с почтеност и беше твърде стар да се променя. Случай като този би започнал от кабинета му на седмия етаж.
— Налага се да попитам дали всичко е сериозно.
— Професионалната ми преценка е, че пациентката казва истината до последната подробност.
— Ще свидетелства ли?
— Да.
— Преценката ти за писмото?
— Мнението ми на психолог е, че то също е съвсем истинско.
Мъри вече го бе разбрал въз основа собствения си опит, ала някои хора (на първо място той, сетне други агенти и накрая съдебните заседатели) имаха нужда да го чуят от специалист.
— И сега какво? — попита психоложката.
Мъри стана за учудване и разочарование на навъртащия се край тях келнер.
— Сега отиваме до Бюрото и се срещаме с Бил. Ще повикаме следователи, които да подготвят делото. Бил, аз и следователят ще посетим министерството от другата страна на улицата и ще се срещнем с министъра на правосъдието. След това не зная точно. Никога не сме имали такъв случай или поне не от началото на седемдесетте, така че още не съм сигурен за процедурата. Колкото до пациентката ти, обичайната история: дълги, строги разпити. Ще говорим със семейството на госпожица Беринджър, с приятелите, ще потърсим документи, дневници. Това обаче е техническата страна на нещата. Политическата ще бъде деликатна. — Знаеше, че именно затова ще поеме случая. Поредното „Боже Господи!“ мина през ума му, когато се сети на коя част от конституцията ще се основава цялата процедура.
Доктор Голдън забеляза неувереността в очите му и необичайно за нея я изтълкува погрешно.
— Пациентката ми се нуждае…
Мъри затвори очи. „Е, и? — каза си. — Това не оправдава престъплението.“
— Зная, Кларис. Тя има нужда от правосъдие. Лиса Беринджър също. И знаеш ли какво? Същото важи и за правителството на Съединените американски щати.
Той не приличаше на инженер по компютърен софтуер. Изобщо не беше раздърпан. Носеше костюм на тънки райета и куфарче. Би могъл да се оправдае, че това е маскировка, която изискваха клиентелата му и професионалната атмосфера на района, но истината бе, че предпочита да изглежда елегантно.
Процедурата беше възможно най-проста. Клиентът използваше големите компютри „Стратус“ — компактни и мощни машини, които лесно се включват в електронната мрежа. Всъщност те бяха предпочитани от много информационни служби заради разумната цена и голямата надеждност на електрониката. В залата имаше три компютъра. „Алфа“ и „Бета“, надписани с бели букви върху сините пластмасови кутии, бяха основните и поемаха първостепенните задачи, като се редуваха през ден и единият винаги подпомагаше другия. Третият апарат, „Зулу“, бе аварийната подкрепа и ако работеше, човек знаеше, че или вече е дошъл ремонтен екип, или са на път. От другата страна на Ийст ривър имаше друга апаратура, абсолютно еднаква с тази, като се изключеше броят на хората около нея и различното й местоположение, различният енергиен източник, различните телефонни линии и различните сателитни връзки. И двете здания бяха устойчиви на пожар небостъргачи с автоматична впръсквателна система около и система „Дюпонт“ 1301 вътре в компютърната зала, за да бъде пожарът отстранен за секунди. И двете компютърни системи, състоящи се от по три елемента, разполагаха с помощни акумулатори, достатъчни, за да работи хардуерът дванадесет часа. Нелепо, но правилата за безопасност и екологичните наредби на Ню Йорк не позволяваха поставянето на аварийни генератори в сградите — главоболие за системните инженери, на които им плащаха да се тревожат за такива неща. И те наистина се тревожеха, въпреки че дублирането, това изпипано излишно повторение, наричащо се на военен език „защита в дълбочина“, щеше да осигури протекция срещу всичко, което човек може да си представи.