Системният оператор даде команда за първия стандартен тест. Той се появи веднага.
— С шест процента по-бързо от предната версия. Разликата не е толкова нищожна.
— Нуждаехме се от тези шест процента — отбеляза старшият служител, което значеше, че му трябва повече. Сделките понякога просто бяха много нагъсто и като всеки друг в Депозитното контролно дружество (ДКД), той живееше в страх да не изостане.
— Изпратете ми малко данни в края на седмицата и може би ще успея да кача скоростта с още някой процент — обеща Сърлс.
— Добре се справи, Чък.
— Благодаря, Бъд.
— Кой друг я използва?
— Тази версия ли? Никой. Направена по поръчка нейна разновидност движи компютрите в една фирма за чипове.
— Да, ти си нашият човек — заяви великодушно старшият оператор. Щеше да е по-малко великодушен, ако бе премислил нещата. Той беше помогнал за проектирането на цялата система. За всички излишни повторения, за всички защитни системи, за измислянето на начина, по който лентите се изваждаха от машините всяка вечер и се откарваха в северната част на Ню Йорк. Работи заедно с цяла комисия, за да осигури всички предпазни мерки, нужни в неговия бранш. Ала търсенето на ефикасност и, по ирония на съдбата, именно на защита доведе до уязвимост, за която той бе предсказуемо сляп. Всичките компютри използваха еднакъв софтуер. Налагаше се. Различни софтуерни продукти в различните машини, подобно на различни езици в една кантора, биха направили невъзможен или поне биха попречили на обмена между отделните системи, а това щеше да е в разрез с поставените цели. В резултат на това въпреки всички предпазни мерки и шестте компютъра имаха едно общо уязвимо място. Всички те говореха един език. Налагаше се. Те бяха най-важната, макар и най-неизвестна брънка в американската търговия.
Даже сега Депозитното контролно дружество не беше сляпо за потенциалния риск. „ЕЛЕКТРА-КЛЪРК 2.4.0“ нямаше да бъде качена на „Алфа“ и „Бета“, преди да е работила една седмица на „Зулу“. После щеше да мине още седмица, преди да бъде записана на резервната апаратура, чиито компютри бяха наименувани „Чарли“, „Делта“ и „Танго“. Целта бе да се уверят, че версията 2.4.0 е едновременно ефикасна и „устойчива на удари“ — специализиран термин, навлязъл в областта на софтуера преди година. Скоро хората щяха да свикнат с новия софтуер и да се удивляват на по-бързата му скорост. Всички компютри „Стратус“ щяха да говорят един и същ програмен език и да обменят информация в един електронен разговор с единици и нули — като приятели, които играят карти и говорят делово.
Скоро всички те щяха да научат един и същи виц. На някои хора щеше да им хареса, но положително никой от тях нямаше да е от ДКД.
3.
КОЛЕГИЯ
— Значи се споразумяхме? — попита председателят на управителния съвет на Федералния резерв.
Хората около масата кимнаха. Не беше толкова трудна задача. За втори път през последните три месеца президентът Дърлинг даде да се разбере, без много шум и чрез министъра на финансите, че няма да възрази срещу ново покачване с половин пункт на сконтовия процент14. Това беше лихвеният процент на Федералния резервен фонд за банките, които заемаха пари — откъде другаде биха взели такива суми освен от държавата? Разбира се, всяко покачване на този процент се отразяваше веднага върху потребителя.
За мъжете и жените край лакираната дъбова маса това бе въпрос на постоянно балансиране. Те контролираха количеството пари в американската икономика. С лекотата, с която се регулира клапанът, отварящ и затварящ шлюза на напоителен язовир, те можеха да контролират потока на съществуващата валута, като винаги се опитваха да не осигуряват прекалено много или твърде малко пари.
Естествено нещата бяха по-сложни. Парите имаха малко физическо покритие. Бюрото за сечене и печатане, намиращо се едва на километър оттук, не разполагаше нито с хартия, нито с мастило, за да прави достатъчно доларови банкноти за количествата, които държавата разпределяше всеки ден. „Парите“ бяха главно електронна реалия, въпрос на изпращане на едно съобщение: „Вие, Първа национална банка на Подънк, сега разполагате с допълнителни три милиона долара, които можете да заемете на «Джоус хардуер», на петролната компания на Джеф Браун «Настъпи газта» или на някои нови собственици на къщи под формата на ипотечни заеми за период от двадесет години.“ Малцина от тези хора получаваха нещо в брой: при кредитните карти крадците нямаха какво толкова да откраднат, не можеше служител да злоупотреби с парите или, най-неприятното от всичко, някой чиновник да ги брои отново и отново и да иде да се разправя в местния клон на банката. В резултат всичко, което се появяваше чрез магията на компютърната поща или чрез телетипни съобщения, се даваше на заем с писмени ордери, които се заменяха по-късно от поредната теоретична реалия — обикновено чек, написан на малко листче специална хартия, често украсено с летящ орел или рибарска лодка в някакво несъществуващо езеро, защото банките се конкурират за клиенти, а на хората тези неща им харесват.
14
Сконтов процент (ик.) — процентът, използван при даване на ценни книжа или парични заеми с отстъпка. — Б.пр.