Властта на намиращите се в тази зала бе толкова изумителна, че дори те рядко се замисляха за нея. Чрез едно просто решение хората около масата бяха направили всичко в Америка по-скъпо. Всяка ипотека с регулируем процент за всеки дом, всеки заем за автомобил, кредитните карти на всяка система щяха да поскъпват с всеки месец. Заради това решение всяка фирма или домакинство в Америка щеше да разполага с по-малко налични доходи, предназначени съответно за аванси на служителите или за коледни играчки. Започваха със съобщение за печата, а щяха да бръкнат в портфейла на всеки от нацията. Разходите за всички потребителски стоки — от домашни компютри до дъвки — щяха да нараснат и така щяха да намалят още повече реалната покупателна способност.
А това беше добре поне според държавата. Всички статистически индекси сочеха, че икономиката малко се задъхваше. Имаше реална опасност от увеличаване на инфлацията. В действителност инфлация винаги съществуваше в една или друга степен, но вдигането на лихвения процент щеше да я постави в поносими граници. Все пак цените щяха малко да скочат, а увеличаването на сконтовия процент щеше да ги покачи още повече.
Типичен пример за борба с огъня чрез огън. Вдигането на лихвените проценти означаваше, че хората в периферията щяха да взимат по-малко заеми, което всъщност щеше да намали парите в обращение, а това от своя страна да смекчи напрегнатото търсене. Така малко или много цените щяха да се стабилизират и щеше да се предотврати нещо, за което всички знаеха, че е по-пагубно от мимолетен скок на лихвените проценти.
Както при хвърлянето на камък в езеро се разстилат вълнички, така и сега щеше да има странични ефекти. Лихвата за съкровищните бонове също щеше да се увеличи. Това бяха средства за Погасяване на дълговете на самата държава. Хората (на практика представящи в по-голямата си част институции като банки, пенсионни фондове и фирми за инвестиции, които трябва да приберат някъде вложенията на клиентите си в очакване на добра възможност на фондовата борса) даваха пари по електронен път на държавата за срок от три месеца до тридесет години. В замяна за използването на тези пари самото правителство трябваше да плаща лихви. Разбира се, голяма част от тях се удържаха под формата на данъци. Периферното увеличение на процента, предлаган от Федералния резерв, щеше да вдигне лихвения процент, плащан от държавата, който се определяше при самото разпродаване на търг на държавните книжа. По този начин разходите за държавния дефицит също щяха да нараснат и да принудят правителството да ограничи още предлаганите родни пари, намалявайки наличните средства за частни и фирмени заеми. Така под влиянието на пазара лихвените проценти за масите щяха да се покачат допълнително и много над наложеното от Федералния резервен фонд.
Накрая и самият факт, че процентите за банките и съкровищните бонове ще се увеличат, правеше фондовата борса по-малко примамлива за вложители, понеже гарантираната от държавата възвращаемост бе „по-сигурна“ от съмнителната печалба в компания, чиито продукти и услуги трябваше да се конкурират на пазара.
На Уолстрийт индивидуалните вложители и професионалните мениджъри, наблюдаващи икономическите индекси, приеха вечерните новини (покачванията на процента на Федералния резерв обикновено се съобщаваха след затварянето на пазарите) флегматично и нахвърляха необходимите записки, за да „съкратят“ или по-точно да продадат някои от позициите си. Това щеше да намали обявените цени на множество акции и да доведе до падането на средната стойност на промишления индекс Дау Джоунс15. Всъщност изобщо не ставаше дума за средна стойност, а за сума от актуалната пазарна цена на тридесет водещи ценни книжа — „Ълайд сигнал“ в единия край на азбучния списък, „Улуърт“ в другия и „Мерк“ по средата. Основната полза от този индекс днес бе, че даваше на информационните медии материал за обществеността, по-голямата част от която и без това не знаеше какво означава той. Спадането на индекса Дау щеше да изнерви някои хора и да предизвика още продажби и допълнително сриване на пазара, докато други не видеха добра възможност в ценни книжа, обезценени повече, отколкото заслужават. Като усетеха, че реалната стойност на тези акции е по-висока от посочената пазарна цена, те щяха да закупят ограничени количества и така да позволят на Дау и на други пазарни индекси да се покачат пак, докато се балансират и сигурността се възстанови. Всички тези многообразни промени в живота на всеки човек ги налагаха шепа хора, седнали в една натруфена заседателна зала във Вашингтон, чиито имена не знаеха дори специалистите по инвестиции, камо ли обикновените вложители.
15
Ежедневно изчисляван индекс за цените на акции на тридесет наблюдавани предприятия от Нюйоркската фондова борса. Известен е и само като Дау. — Б.пр.