Странното беше, че всички приемаха цялостния процес за нормален точно колкото физическия закон на гравитацията, въпреки че той бе илюзорен като дъгата. Парите не съществуваха физически. Дори „истинските“ пари бяха само специални хартийки, отпечатани с черно мастило върху зелен фон. Не златото или нещо с истинска стойност крепяха парите, а по-скоро общото вярване, че те имат стойност, защото не може да нямат. И така, паричната система на САЩ и на всяка друга страна по света бе изцяло упражнение по психология, продукт на ума, а оттук това важеше и за всеки друг аспект на американската икономика. Щом парите бяха въпрос на колективно убеждение, значи и с всичко друго беше така. Направеното от управителния съвет на Федералния резерв този следобед беше най-напред обмислено разклащане на това убеждение, след което го оставяха да се заздрави от само себе си в умовете на онези, които го споделяха. Сред поддръжниците на това вярване бяха и шефовете на Федералния фонд, понеже на тях нещата наистина им бяха ясни или така си мислеха. Насаме те може и да се шегуваха, че в действителност всички разбират как действа механизмът толкова, колкото могат да обяснят Божията същност, ала подобно на теолози, опитващи се постоянно да установят и споделят природата на някое божество, задачата им бе да поддържат всичко, да допринасят за реалността и осезаемостта на убеждението, без да си признават, че всичко почива на неща, по-нереални и от книжните пари, които носят у себе си за случаи, когато е неудобно да използват кредитна карта.
Бяха им се доверили, както хората сдържано се доверяват на духовниците си, да поддържат структурата, от която материалните убеждения винаги зависят. Те доказваха истинността на нещо, което не може да се види — постройка, за чиито материални качества се съдеше само по солидните камъни и по сериозния вид на работещите по нея. „И номерът минаваше“ — казваха си те. Нали?
В много отношения Уолстрийт бе мястото в Америка, където японските граждани, особено тези от Токио, се чувстваха най-много като у дома си. Сградите бяха толкова високи, че не позволяваха на човек да види небето; улиците бяха така задръстени, че посетител от друга планета можеше да помисли, че жълтите таксита и черните лимузини са основната форма на живот тук. Хората вървяха по многолюдните, мръсни тротоари сред оживена анонимност, вперили неподвижно поглед пред себе си, за да демонстрират целенасоченост и да избягнат дори зрителен контакт с другите, които можеха да се окажат конкуренти или по-вероятно просто да се пречкат. Целият Ню Йорк бе наследил маниерите си от това място — безцеремонни, забързани и безлични, макар да бяха такива като форма, не като съдържание. Жителите му си казваха, че живеят там, където има действие, и бяха така вглъбени в личните си и общи цели, че негодуваха срещу всички други, с които чувствата им съвпадаха. В този смисъл това беше идеален свят. Всички се чувстваха еднакво. На никой не му пукаше за когото и да било или поне така изглеждаше. В действителност хората, работещи тук, имаха семейства и деца, интереси и хобита, желания и мечти като всеки друг, но в часовете между осем сутринта и шест вечерта всичко се подчиняваше на правилата на работата им. Разбира се, тя бе свързана с пари — продукт, непризнаващ собственик или лоялност. А се случи така, че на петдесет и осмия етаж на „Сикс Кълъмбъс лейн“, новата централна сграда на компанията „Колумб груп“, ставаше смяна.
Залата смайваше по всички възможни показатели. Стените бяха от солиден орех, а не с фурнир и се поддържаха с любов от добре платени майстори. Две от тях бяха шлифовано стъкло от килима до звукоизолиращия таван и откриваха хубава гледка към нюйоркското пристанище. Килимът бе достатъчно дебел, че да погълне обувките ти и да изпуска неприятно статично електричество, което работещите тук се бяха научили да понасят. Масата за съвещания представляваше дванадесет метра червен гранит, а столовете около нея възлизаха на почти две хиляди долара всеки.