„И са се справяли доста добре“ — помисли си Номури. Превъзмогна проблемите си с акцента за няколко седмици и сега, докато седеше в токийската баня и всички край него се питаха от коя префектура е, той имаше документи за самоличност от няколко. Беше таен агент на Централното разузнавателно управление и колкото и нелепо да звучи, работеше за американското Министерство на правосъдието изцяло без знанието на Държавния департамент. Едно от нещата, които научи от баща си, хирурга, бе да отправя поглед напред към онова, което може да направи, а не назад към неща, които не може да промени. „С това фамилията Номури е оцеляла в Америка: тихо, сдържано и успешно съществуване“ кача си Чет, потопил се до врата в гореща вода.
Правилата в банята бяха съвсем ясни. Можеше да говориш за всичко освен за бизнес, или дори и за това, но само като клюки, без да обясняваш по същество как си спечелил пари и какви сделки си сключил. При тези неясни ограничения привидно всичко подлежеше на обсъждане пред един учудващо небрежен форум за най-организираното общество в света. Номури идваше тук почти в един и същи час всеки ден, и то от доста време, така че хората с подобна на неговата програма, които срещаше тук, го познаваха и бяха свикнали с него. Вече знаеше всичко за жените и семействата им, както и те за неговото, или по-скоро за измислената от самия него „легенда“, струваща му се сега толкова истинска, колкото околностите на Лос Анджелис, където възмъжа.
— Трябва ми любовница — подхвърли Казуо Таока не за първи път. — Откак ни се роди син, жена ми иска само телевизия да гледа.
— Те знаят само да се оплакват — съгласи се друг чиновник. Последва одобрително сумтене от другите мъже в басейна.
— Любовниците струват скъпо — обади се Номури от своя ъгъл, като се питаше от какво ли се оплакват съпругите в женския басейн. — Както в пари, така и във време.
От двете времето беше по-важно. Всеки от младите служители (е, терминът не бе точен, но границата между съсловието, което в Америка би се възприело като чиновници, и тези на длъжност, свързана с вземането на истински решения, беше размита в Япония) си докарваше добри пари, ала за сметка на това така зависеше от корпорацията си, както миньор в Тенеси — от компанията „Ърни Форд“. Те често ставаха преди зазоряване, пътуваха до службата предимно с влак от затънтените предградия, работеха в претъпкани учреждения, бачкаха усърдно и до късно, а като се прибираха, най-често заварваха жените и децата си заспали. Въпреки всичко, което знаеше, преди да дойде тук, от телевизията и от проучвания, за Номури бе шокиращо, че твърде многото работа можеше наистина да разрушава общественото устройство на страната, че е засегнато дори устройството на самото семейство. Изненадата беше особено голяма, защото единствено силата на японското семейство бе позволила на прародителите му да успеят в една Америка, където расизмът изглеждал непреодолима пречка.
— Скъпо е, вярно — съгласи се Таока навъсено, — но как иначе човек може да получи каквото му е нужно?
— Така е — обади се някой от другата страна на басейна. Е, не беше истински басейн, ала бе твърде голям за вана. — Прекалено скъпо е, ама мъжеството има ли цена?
— За шефовете е по-лесно — добави Номури, като се чудеше до какво ще доведе това. Все още беше в началото на задачата, още полагаше основите за впускане в истинската мисия и не бързаше, точно както му наредиха Ед и Мери Пат.
— Трябва да видите какво си е уредил Ямата-сан — подхвърли друг служител с мрачен кикот.
— Кой? — попита Таока.
— Той е приятел на Гото — продължи мъжът със заговорнически вид.
— А, да бе, политикът!
Номури се отпусна назад и затвори очи, оставяйки врялата вода да го погълне, за да не изглежда заинтересуван, докато мозъкът му включваше вградения си касетофон.