— Става, момчета. Свободни сте. Днес следобед играят Оклахома и Небраска.
— Как са децата, МП? — Това бе служебният й прякор, макар че не всеки имаше право да го използва.
— Страхотно, Джон. Благодаря, че попита. — Госпожа Фоли стана и се отправи към вратата. Хеликоптер щеше да я хвърли обратно до „Ленгли“. Тя също искаше да хване мача.
Кларк и Чавес си размениха погледи, характерни за приключването на някоя задача. Операция УОКМЕН вече беше в архива, официално одобрена от Управлението и в този случай от Белия дом.
— Време за забавления, господин К.
— Сигурно искаш да те откарам, а?
— Ако бъдете така любезен, сър — отвърна Динг.
Джон Кларк огледа партньора си. Да, беше се издокарал. Черната му коса бе съвсем къса и добре оформена, огромната тъмна брада, закриваща лицето му в Африка, я нямаше. Под сакото на костюма си носеше дори вратовръзка и бяла риза. Кларк смяташе униформата за официално облекло, макар че ако се замислеше, щеше да си спомни, че Динг някога е бил войник, а войниците, връщащи се от фронта, обичат да се освобождават от вещите, напомнящи за по-грубите страни на професията им. Е, едва ли можеше да се оплаче, че момчето се мъчи да се докара. Каза си, че каквито и недостатъци да имаше Динг, той винаги показваше нужното уважение.
— Хайде.
Фордът-комби на Кларк бе паркиран на обичайното място и след петнайсет минути те спряха на алеята пред дома му. Разположен извън територията на лагера „Пири“, той представляваше обикновена вила на няколко нива, сега по-празна и отпреди. Маргарет Памела Кларк, по-голямата му дъщеря, беше далеч, в университета „Маркет“. Патриша Дорис Кларк избра специализирано медицинско училище, по-близо до дома — „Уилям и Мери“ в съседния Уилямсбърг. Патси стоеше на вратата, вече предупредена за пристигането им.
— Татко! — Прегръдка и целувка, последвани от нещо с по-голяма важност: — Динг!
Кларк забеляза, без да се заблуждава нито за миг, че в този случай имаше само прегръдка.
— Здрасти, Патс. — Динг не пусна ръката й, докато влизаха в къщата.
4.
ОЖИВЛЕНИЕ
— Изискванията ни са различни — настоя членът на комисията по преговорите.
— Как така? — попита търпеливо представителят на другата страна.
— Стоманата и конструкцията на резервоара са уникални. Самият аз не съм инженер, но хората по дизайна ме уверяват, че е така и че продуктът ще се повреди при заменянето на някои части. Освен това — продължи той търпеливо — трябва да има съвместимост на частите. Както знаете, много от колите, сглобени в Кентъки, се връщат с кораб в Япония за продажба и в случай, че има повреда или нещо трябва да се смени, местните запаси могат да се приложат незабавно. Ако трябваше да ги заменяме с предлаганите от вас американски части, не би било така.
— Сейджи, става въпрос за резервоар за бензин. От какво е направен? Пет парчета галванизирана стомана, извити и споени едно с друго, с обща вместимост седемдесет и два литра. Няма никакви подвижни части — изтъкна служителят на Държавния департамент, с което се намеси в обсъжданията и влезе в ролята, за която му плащаха. Дори успешно се престори на разгневен, като използва собственото име на колегата си.
— О, но самата стомана, формулата, пропорциите на различните материали за окончателната сплав… Тези неща са доведени до оптимум според прецизните изисквания на производителя…
— Които са уеднаквени по целия свят.
— За жалост не е така. Нашите стандарти са по-взискателни от множество други и съжалявам, че трябва да го кажа, но и от тези на компанията за авточасти „Диърфийлд“. По тази причина за съжаление ще трябва да отхвърлим молбата ви.
Това сложи точка на този етап от преговорите. Японският посредник се отпусна в стола, блестящ с костюма си „Брукс брадърс“ и вратовръзката „Пиер Карден“. Мъчеше се да не злорадства съвсем открито. Имаше много опит в това и му се удаваше: тестето карти беше негово. Освен това играта просто ставаше по-лесна вместо по-трудна.
— Разочаровате ни много — каза представителят на американското Министерство на търговията. Разбира се, той и не очакваше друго и обърна страницата, за да преминат към следващата точка от преговорите за родната индустрия. Каза си, че всичко прилича на гръцка пиеса, някаква кръстоска между трагедия от Софокъл и комедия от Аристофан. Човек знаеше какво точно ще се случи, преди дори да е започнал. Тук той бе прав, ала по начин, за който не можеше да знае.
Същината на пиесата бе предопределена преди месеци, дълго преди преговорите да се натъкнат на този проблем, и ако се погледне назад, трезвите умове със сигурност биха го нарекли инцидент, просто поредното странно стечение на обстоятелствата; които оформят съдбата на нациите и на ръководителите им. Като повечето такива събития всичко започна с проста грешка, станала въпреки изключително внимателните предпазни мерки. Повредена електрическа жица бе намалила подавания ток в галванизационна вана, отслабвайки по този начин заряда в горещата течност, където се потопяват стоманените листове. Това от своя страна редуцираше галванизацията и стоманените листове в действителност получаваха само тънка патина, а изглеждаха напълно облечени. Негалванизираните листове се трупаха на платформи, обгръщаха се със стоманени обръчи за устойчивост и се покриваха с пластмаса. Грешката щеше да се доутежни при финалния етап и сглобяването.