Мъри отговаряше за случая като личен представител на директора Бил Шоу. Под ръководството на Мъри бяха двадесет и осем агенти, двама от които инспектори от главния отдел, а почти всички останали опитни мъже на средна възраст, избрани заради професионализма им (имаше и шестима млади агенти за подготвителната работа). Следващата стъпка щеше да е среща с американски адвокат. Вече бяха избрали нужния им човек: Ан Купър, двадесет и девет годишна, доктор по право от университета в Индиана, специалист по сексуалните престъпления. Елегантна, висока жена, чернокожа и заклета феминистка, тя имаше предостатъчно хъс за такива дела и името на обвиняемия за нея нямаше да е по-важно от въпроса колко е часът. Това бе лесната част.
Следваше трудната. Въпросният „обвиняем“ беше вицепрезидентът на Съединените щати и според конституцията не можеха да го третират като обикновен гражданин. В този случай „съдебното жури“, което трябваше да реши дали да има процес, щеше да е юридическата комисия към Долната камара на Конгреса. На теория Ан Купър щеше да работи заедно с председателя и с членовете на комисията, макар че на практика тя щеше да движи делото сама, а хората от комисията да й „помагат“, като парадират и разкриват подробности пред пресата.
Мъри обясни бавно и спокойно, че пожарът ще се развихри, когато председателят на комисията разбере какво се задава. Тогава обвиненията щяха да станат обществено достояние — нещо неизбежно поради политическия аспект. Вицепрезидентът Едуард Дж. Килти щеше възмутено да отхвърли всички обвинения, а защитата му сама да се впусне в разследване на Барбара Линдърс. Щяха да открият фактите, които Мъри вече бе чул от нейната уста (много от тях болезнени), и поне в началото нямаше да информират обществеността, че жертвите на изнасилване и особено онези, премълчаващи престъпленията, претърпяват смазваща загуба на самоуважение, често изразяваща се в ненормално сексуално поведение. (Научили вече, че сексуалната активност е единственото, което мъжете искат от тях, те често се мъчат да я достигнат, като безполезно търсят достойнството, отнето им от първия нападател.) Барбара Линдърс не беше изключение: лекувала депресията си, зарязала пет-шест служби и направила два аборта. Трябваше да се установи пред комисията, че това е следствие от тормоза и че не е показател за ненадеждността й. Защото, щом случаят станеше известен на обществеността, тя нямаше да може да се защити, без да й позволят да говори открито, докато адвокати и следователи пък щяха да имат безброй възможности да я атакуват така упорито и ожесточено, както Ед Килти, ала пред много повече хора. За това щяха да се погрижат медиите.
— Не е честно — рече тя накрая.
— Барбара, честно е и е необходимо — възрази Мъри възможно най-внимателно. — Знаеш ли защо? Понеже, когато обвиним този кучи син, няма да има никакви съмнения. Процесът в Сената ще бъде формалност. После можем да го изправим пред истински федерален окръжен съд, където ще бъде осъден като престъпник, какъвто е. Ще ти бъде тежко, но когато той влезе в затвора, за него ще е много по-трудно. Такава е системата. Не е идеална, ама по-добра нямаме. А когато всичко свърши, Барбара, ти ще си възвърнеш достойнството и никой вече няма да ти го отнеме.
— Няма да се измъквам повече, господин Мъри.
Тя постигна много за две седмици. В духа й вече имаше нещо метално. Може би не стоманено, ала се укрепваше с всеки ден. Той се чудеше дали ще е достатъчно здраво. Прецени, че шансовете са 6 към 5 и че трябва да ги приеме.
— Наричай ме Дан, моля те. Така ми викат приятелите.
— Какво не искаше да кажеш пред Брет?
— Имаме човек в Япония… — започна госпожа Фоли, без да споменава името на Чет Номури. Сетне говори няколко минути.
Разказът й не беше съвсем изненадващ. Райън сам направи предложението преди няколко години тук, в Белия дом, пред тогавашния президент Фаулър. Прекалено много американски държавни служители напускаха правителствената служба и веднага ставаха лобисти или консултанти на японски търговски компании, или дори на самото японско правителство, винаги с много по-голяма заплата от осигурената им от американския данъкоплатец. Това тревожеше Райън. Макар да не бе незаконно само по себе си, явлението беше най-малкото непристойно. С това обаче нещата не се изчерпваха. Човек не сменяше службата си само заради десетократно увеличение на доходите. Нужно е да има вербуване, което да е добре подплатено. Както при всеки друг вид шпионаж, един нов агент трябваше да предостави предварителни доказателства, че може да предложи нещо стойностно. Единственият начин това да стане беше служителите, копнеещи за по-големи доходи, да издават тайна информация, докато все още работят в правителството. А това си е шпионаж — углавно престъпление по член 18 от американския кодекс. Безшумно се провеждаше съвместна операция на ЦРУ и ФБР за изясняване на нещата, доколкото е възможно. Казваше се операция САНДАЛОВО ДЪРВО и чрез нея Номури се включваше в играта.