„Не е ли това чудесно?“ — помисли си сонарният оператор. Беше прекарал цялата си кариера в ракетоносни подводници, където толкова често засичаше контакти, и досега все трябваше да ги избягват с множество маневри, въпреки че флотилията от ракетоносци се гордееше с най-добрите торпедни оператори във флота. „Пенсилвания“ разполагаше само с петнадесет торпеда на борда си… Имаше недостиг на най-новата версия на торпедото с подобрени възможности, ала решиха предвид обстоятелствата да не се товарят с нещо с по-малки способности. Имаха и три подобни на торпеда оръжия, наречени дълготрайни самоходни симулатори на подводници, или ДССП. Командирът, също служил цял живот на ракетоносец, бе запознал екипажа със замисления от него метод на атака и всички на борда го одобриха. Всъщност мисията беше почти идеална. Японците трябваше да минат през патрулната им линия. Оперативната им схема бе такава, че нямаше почти никаква вероятност да минат през бойния ред, както започна да го нарича капитанът незабелязано.
— Слушайте внимателно — обади се той по интеркома, чиито говорители до един бяха дотолкова намалени, че съобщението излезе като шепот, който моряците се напрягаха да чуят. — Имаме вероятен подводен контакт в огневия си обхват. Ще проведа атаката, точно както ви информирах. По постовете — завърши той с гласа на човек, поръчващ си закуска в първокласна закусвалня.
Последваха толкова глухи звуци, че само един опитен оператор на сонар можеше да ги чуе, и то главно защото се намираше точно пред торпедния отсек. Вахтата там се бе сменила, така че на огневите пултове да застанат само най-опитните мъже, а сега и една жена. Хората, които имаха твърде ниски чинове, за да получат място в представителния отбор на подводницата, се разпръснаха из всички отделения като ремонтни екипи. Множество гласове докладваха на торпедния отсек, че има хора в готовност на всеки пост, след което в подводницата настъпи тишина като на някое гробище по Хелоуин.
— Контактът става много ясен — каза сонарният оператор в микрофона си. — Курсът се променя в западна посока, ориентировъчни координати на целта нула-седем-пет. Улавям слаби импулси от въртящия се винт, приблизителна скорост на контакта десет възла.
Това категорично показваше, че е подводница, макар да нямаха особени съмнения и досега. Дизеловата подводница имаше собртвен кърмови сонар и също правеше скоростни преходи, като ту минаваше на максимална скорост, ту забавяше, за да засече всичко, което би могла да пропусне при засиления шум от движението си.
— В първа, трета и четвърта тръба има торпеда с подобрени възможности — рапортуваха от огневия отсек. — Във втора има ДССП.
— Подгответе всичките — нареди командирът. Повечето капитани обичаха да казват „загрейте ги“, но иначе заповедта беше точна.
— Приблизително разстояние в момента двадесет и две хиляди метра — обяви главният наблюдателен пост.
Сонарният оператор видя нещо ново на екрана, сетне нагласи слушалките си.
— Смущение, смущение, звучи като пукот по корпуса на „Сиера“-10. Контактът променя дълбочината си.
— Басирам се, че се качва нагоре — обади се капитанът, който стоеше на около метър от него.
„Точно така“ — помисли си операторът и кимна.
— Да спуснем самоходния симулатор във водата — рече капитанът. — Задайте му курс нула-нула-нула. Пълна тишина в първите десет хиляди метра, после подновете нормалното излъчване.
— Тъй вярно, сър. — Единствената жена в отделението набра нужните данни на таблото за програмиране, след което торпедният специалист провери инструкциите и ги обяви за правилни.
— Втора в готовност.
— Контактът „Сиера“-10 избледнява малко, сър. Вероятно вече е над термоклина.
— Сигналите от „Сиера“-10 определено идват направо — съобщи човекът, анализиращ електронните вълни. — Със сигурност не е в конвергентна зона, сър.
— Готовност на втора тръба — повтори торпедният оператор.
— Огън! — заповяда моментално капитанът. — Заредете друг ДССП.
„Пенсилвания“ потрепери съвсем леко, когато първият ДССП бе изстрелян в морето. Сонарът го засече веднага, когато той зави наляво, после обърна курса и се насочи на север с едва десет възла. Основаващ се на старото торпедо модел 48, дълготрайният симулатор представляваше, общо взето, огромен резервоар с гориво „Ото“, каквото използваха американските торпеда, плюс малък пропулсивен комплекс и голям звукообразувател, който произвеждаше шум като от локомотивен завод. Шумът имаше същата честота като на атомен двигател, обаче бе доста по-силен от този на една подводница „Охайо“. Изглежда, никой не обръщаше внимание, че чудото е прекалено шумно. Ударните подводници почти винаги се връзваха, даже и американските, които би трябвало да разбират повече от тези работи. Новият модел, имащ ново име, можеше да се движи повече от петнадесет часа. Жалко, че го разработиха само няколко месеца преди ракетоносците да бъдат напълно и окончателно обезоръжени.