Сега трябваше да проявят търпение. Японската подводница фактически забави още малко, като несъмнено направи последно проучване с хидролокатора си, преди да включи дизеловите двигатели за скоростен преход на запад. Сонарният оператор засече движещия се на север ДССП. Сигналът тъкмо щеше да заглъхне напълно, когато звуковите системи се включиха на осем километра от тях. След още три километра симулаторът изскочи над термоклина между студената и топлата вода и започна сериозната игра.
— „Контрол“, тук „Сонар“. „Сиера“-10 току-що промени скоростта си, промяна в оборотите на винта. Те забавят, сър.
— Сонара им си го бива — отбеляза капитанът едва ли не във врата на сонарния оператор. „Пенсилвания“ се беше изкачила малко и теглеше кърмовия си хидролокатор над клина, за да следи по-добре контакта, докато корпусът на подводницата си оставаше отдолу. Той се обърна и запита по-високо: — Торпеда?
— Първа, трета и четвърта са готови за изстрелване, и трите държат целта на мушка.
— Подгответе четвърта за преследване, първоначален курс нула-две-нула.
— Готово. Заповедта изпълнена, сър. Четвърта тръба е готова във всяко отношение.
— Изравнете координатите и стреляйте — нареди командирът от вратата на сонарното отделение и добави: — Заредете друго торпедо с повишени възможности.
„Пенсилвания“ отново потръпна, когато най-новата версия на респектиращото торпедо модел 48 излезе в морето и сви на североизток, управлявано чрез изолиран кабел, който излизаше от опашката му.
„Също като учение, само че е по-лесно“ — помисли си сонарният оператор.
— Други контакти? — попита стоящият зад него капитан.
— Никакви, сър. — Той посочи апаратите си. Те показваха единствено безразборен шум, а на допълнително съоръжение правеше проверки на всеки десет минути, за да потвърди, че всички системи функционират нормално. Това се казваше развръзка: след близо четиридесет години операции с ракетоносни и почти петдесет с атомни подводници първото потапяне на подводница от американци след Втората световна война щеше да е дело на ракетоносец, който се очакваше да бъде предаден за претопяване.
Тъй като се движеше далеч по-бързо, торпедото с повишени възможности изскочи над слоя малко зад контакта. То незабавно започна да излъчва със своя ултразвуков хидролокатор и да изпраща по кабела картина до „Пенсилвания“.
— Стабилен контакт, разстояние три хиляди и в близост до повърхността. Изглежда добре — каза сонарният оператор. Диагнозата бе потвърдена и от жената старшина в огневия отсек.
— Насери се от срам и умри! — прошепна мъжът в екипа, като гледаше как двата контакта се приближават един към друг на екрана. „Сиера“-10 веднага даде максимално ускорение и първоначално се гмурна под термоклина, обаче акумулаторите й бяха вероятно малко изтощени и не вдигна повече от петнадесет възла, докато усъвършенстваното торпедо се движеше с повече от шестдесет. Едностранното преследване продължи всичко на всичко три минути и половина и приключи с ярко петно на екрана и шум в слушалките, който проглуши ушите му. Епилогът бе раздиращ, стържещ шум от стомана, смазана от водното налягане.
— Потопихме я, сър. Със сигурност я потопихме. — Две минути по-късно далечен нискочестотен шум на север показа, че „Западна Вирджиния“ е постигнала същото.
— Кристофър Кук? — попита Мъри.
— Същият.
„Къщата наистина си я бива“ — помисли си помощникът на заместник-директора на ФБР, докато вадеше документите си за самоличност.
— ФБР. Бихме искали да поговорим с вас относно разговорите ви със Сейджи Нагумо. Облечете се, ако обичате.
Оставаха още няколко часа до залеза, когато всички лансъри излязоха от хангарите. Разгневени от неотдавнашната загуба на свои колеги, екипажите смятаха, че са не където трябва и вършат не каквото трябва, ала никой не си направи труда да поиска мнението им и задачата им бе предопределена. С бомбени вместилища, пълни с цистерни с гориво, един по един бомбардировачите се понесоха по пистата и излетяха, след което завиха и се събраха на височина шест хиляди метра за полета на североизток.