Не можеше да е нищо друго. Битката излизаше от полезрението на Сато и като отмени автопилота, той подложи самолета на остър вираж наляво, оставяйки на седящия вдясно от него авиатор да включи светещите надписи в пътническия салон за затягане на коланите. Виждаше всичко на светлината на ясния полумесец. „Муцу“ бе направил един рязък завой, след което се изви за друг. На кърмата му замигаха светлини, когато корабният хеликоптер за борба с подводници задейства перката си, като се мъчеше да излети и да се впусне в преследване на нещо… Сато си каза, че сигурно е подводница: подла, страхлива подводница, атакуваща величествения и красив разрушител на брат му. Изненада се, когато видя как корабът намали… и почти се закова, когато винтът на кърмата му даде обратен ход, и се почуди защо правят такава маневра. Не важеше ли и при тях простата аксиома за самолетите: скоростта е живот…
— Долавям звуци от образуването на голям вакуум, може би се заковаха на място, сър — каза главният сонарен оператор. Специалистът в огневия отсек не даде възможност на Клагет да реагира.
— Няма значение. Държа го на мушка и с двете, сър. Инструктирам трето за взривяване при контакт, улавям и някакви магнитни смущения от… Май използват нашия „Дух“, а?
— Правилно.
— Е, знаем как действа този приятел. Първо торпедо е на петстотин метра, приближава бързо. — Операторът отряза един от кабелите и остави първо торпедо да продължи само, да се изкачи на девет метра, вече напълно независимо. Там то активизира собственото си магнитно поле и след като откри металния профил на мишената, тя започна да нараства, да нараства…
Хеликоптерът току-що се бе издигнал и мигащите му светлини се отдалечаваха с въртеливи движения от неподвижния разрушител. Времето сякаш беше спряло, когато корабът започна нов завой, или поне така изглеждаше, а после във водата от двете му страни проблесна ярка зелена светлина, точно пред командния мостик и под вертикалното пусково устройство за ракети тип земя-въздух. Приличащият на нож корпус бе осветен отзад по зловещ и фатален начин. За частите от секундата, които гледката трая, тя се запечата в съзнанието на Сато, след което една или повече от ракетите земя-въздух на „Муцу“ избухнаха, последвани от още четиридесет, и предната му част се раздроби. Три секунди по-късно последва втора експлозия и когато белият фонтан се успокои, на повърхостта не се виждаше нищо повече от петно горящ петрол. Точно както съименникът му в пристанището на Нагасаки през 1943…
— Капитане! — Наложи се вторият пилот да изтръгне лоста за скоростта от ръцете му, преди боингът да е блокирал поради загуба на скорост. — Капитане, на борда има пътници!
— Това беше брат ми…
— Имаме пътници на борда, да те вземат мътните! — Вече без да среща съпротива, той върна самолета 747 до нормалното за полет състояние, като гледаше жирокомпаса, за да зададе правилен курс. — Капитане!
Сато се обърна към пилотската кабина и загуби от поглед гроба на брат си, тъй като самолетът пое отново южен курс.
— Съжалявам, капитан Сато, но ние също имаме работа, която трябва да вършим. Той включи автопилота и чак тогава се пресегна към колегата си: — Сега добре ли сте?
Сато се взря в пустото небе отпред. Сетне кимна и се съвзе.
— Да, сега съм съвсем добре. Благодаря ви. Да. Сега наистина съм добре — повтори той по-уверено, тъй като правилата на културата им му налагаха да остави настрана засега личните си чувства. Баща им бе оцелял със своя разрушител и беше станал капитан на кръстосвач, на който умря недалеч от остров Самар, жертва на американските разрушители и техните торпеда… И ето, сега отново…
— Какво беше това, по дяволите? — запита настойчиво капитан Угаки своите сонарни оператори.
— Две торпеда, дойдоха от юг — отвърни младши лейтенантът. — Те потопиха „Муцу“.
— Кой ги изстреля! — последва нов гневен вик.
— Нещо незасечено, капитане — бе нерешителният отговор.
— Обърнете на юг, скорост осем възла.
— Така ще минем право през зоната със смущенията…
— Да, зная.
— Потопихме го със сигурност — докладваха от сонарното отделение. Сонарният екран беше категоричен. — Никакви звуци от двигатели откъм координатите на целта, само шум от разбиване, а и имаше яка вторична експлозия. Справихме се с него, сър.
Рихтер мина над същия град, над който преди няколко дни прелетя транспортният С-17, и въпреки че някой можеше да го чуе, сега това не го тревожеше толкова. Освен това през нощта хеликоптерът си е просто хеликоптер, а тук ги имаше в изобилие. Команчът установи постоянна височина от петнадесет метра и се отправи право на юг, като той се убеждаваше, че онези от флота със сигурност ще са там, че, разбира се, ще може да кацне на някой кораб и че несъмнено всичко ще мине като по вода. Благодареше на Бога за попътния вятър, докато не забеляза вълните, които той вдигаше. О, мамка му…