— Въздушен радар на север! — извика след секунда един от електронните специалисти на борда. — Хеликоптер с радар в непосредствена близост!
— Втори, унищожи го веднага! — препредаде заповедта Рихтер.
— Тръгвам, Водач — отвърнаха от втория „Команч“, който се обърна и наклони носа си, за да набере скорост. Който и да беше насреща му, жалко за него. Пилотът мина на огневи режим. Двадесетмилиметровото оръдие под него изникна от подобния си на кану контейнер и се завъртя напред. Целта се намираше на осем километра и не забелязваше носещия се към нея атакуващ вертолет.
Пилотът на „ИНДИ“-2 забеляза, че отново си имат работа със „Сикорски“, сглобен вероятно в същия завод в Кънектикът, където сглобяваха и техните „Команч“. Той бе военноморската версия на UH-60 и представляваше голяма мишена. Стрелна се право към него с надеждата да го свали, преди онзи да е успял да предупреди по радиостанцията за атаката. Нямаше големи шансове. Пилотът се прокле, че не е изстрелял ракета „Стингър“, ала вече бе твърде късно за нея. Мерникът на шлема му съвпадна с целта и той изстреля петдесет патрона, повечето от които попаднаха в носа на приближаващия се сив хеликоптер. Резултатът се видя мигновено.
— Попадение — съобщи пилотът. — Свалих го, Водач.
— Прието. С колко гориво разполагаш?
— За тридесет минути — отвърна Втори.
— Продължавай да кръжиш и си дръж очите отворени.
— Прието, Водач. — Щом се издигна на деветдесет метра, последва нова неприятна изненада. — Водач, тук Втори. Радар на север, според системите от вертикалните флотски радари.
— Страхотно — изръмжа Рихтер, докато обикаляше около подводницата. Тя беше достатъчно голяма, за да кацне, но би било по-лесно, ако проклетницата не се търкаляше като бъчва с бира по време на ирландски събор. Хеликоптерът му закръжи, приближи я точно отзад и спусна колесниците си за приземяване.
— Завий наляво срещу вятъра — нареди Клагет на лейтенант Шоу. — Трябва да прекратим клатушкането.
— Разбрано, капитане. — Той даде нужните заповеди и „Тенеси“ престана да се клати след обръщането на северозапад.
— Застанете в готовност до аварийния и херметическите люкове! — заповяда капитанът. Докато той наблюдаваше, вертолетът се спусна бавно и предпазливо и както обикновено, кацането му върху подводницата му напомни на две бодливи свинчета, правещи любов. Не ставаше дума за липса на решителност; просто не можеха да си позволят никакви грешки.
На Санчес му хрумна, че сега се бяха подредили като войска от конни рицари: японците на триста и двадесет километра от североизточния край на Сайпан, а американците на сто и шестдесет километра от тях. Тази игра беше разигравана много пъти от двете страни, а често и в едни и същи центрове за военни учения. И двете страни бяха включили търсещите си радари. И едните, и другите сега можеха да видят и преценят силата на противника. Въпросът бе само кой ще предприеме първия ход. Японците бяха в неизгодно положение и го съзнаваха. Останалият им Е-2С все още не беше заел позиция, а имаше и нещо по-лошо: не можеха да бъдат напълно сигурни — срещу какво се изправят. По заповед на Санчес изтребителите „Томкет“ се стрелнаха напред първи и се издигнаха високо, за да изсипят оставащите им ракети „Феникс“. Направиха го от разстояние осемдесет километра. Тези над сто усъвършенствани снаряди образуваха вълна от жълти пламъци, изкачиха се още по-високо и сетне се преобърнаха надолу, а изстрелялите ги самолети обърнаха и се оттеглиха.
Това бе знакът за всеобща схватка. Досега тактическата ситуация беше ясна, което обаче малко се промени, когато японските изтребители също се спуснаха с максимална скорост към американците; надяваха се да се мушнат под вълната от стоте „Феникс“, за да изстрелят своите не толкова далекобойни ракети. Маневрата изискваше прецизно разчитане на времето, което трудно можеше да стане без експертната подкрепа на самолет за контрол и управление, а те не го изчакаха.
Оказа се невъзможно да обучат персонал от флотата да го върши достатъчно бързо, макар че една група моряци все пак държеше крилата, докато опитните армейски екипи ги прикачваха отстрани на първия „Команч“. После маркучите бяха прокарани до отворите за зареждане с гориво и корабните помпи бяха включени, за да напълнят всичките резервоари възможно най-бързо. Един от моряците подхвърли на Рихтер телефон, свързан с обикновен кабел.
— Как мина? — попита Дъч Клагет.
— Вълнуващо, може да се каже. Да имате някакво кафе, по възможност горещо?