— Изпращам ти го, войнико. — Клагет даде нужните нареждания за камбуза.
— Чий беше този хеликоптер? — поинтересува се Рихтер и пак погледна как върви презареждането.
— Преди около час се наложи да потопим един разрушител. Пречеше. Предполагам, че е бил от него. Готов ли си да запишеш целта на пътуването си?
— Не е ли Уейк?
— Не. Един самолетоносач ви чака двадесет и пет градуса на север и сто и петдесет на изток. Повтарям, две-пет на север, едно-пет-нула на изток.
Подофицерът също повтори координатите два пъти и получи потвърждение. „Цял самолетоносач, за да се приземим? По дяволите!“ — помисли си Рихтер.
— Разбрано. Благодаря ви, сър.
— Благодаря, че свалихте хеликоптера, „ИНДИ“.
Един моряк се приближи и като блъсна по вратата на хеликоптера, вдигна палец в знак, че всичко е наред. Също така му подаде и шапка с надпис „Тенеси“. Тогава Рихтер забеляза, че джобът на ризата на мъжа е издут. Съвсем неучтиво, той бръкна в него и изскубна полупълния пакет цигари. Онзи се разсмя на фона на шума и му подхвърли една запалка като добавка.
— Пазете се! — извика Рихтер. Хората на палубата се изтеглиха, ала в този момент от люка изскочи друг човек с термос в ръка, който бе предаден на пилота. Сетне сгъваемият прозрачен покрив се затвори и Рихтер запали наново двигателите. Само след минута „Команч“ се вдигна и освободи място за „ИНДИ“-2, а той започна да обикаля над подводницата. След още тридесет секунди пилотът вече отпиваше от кафето си. То се различаваше от армейското „тонизиращо“ питие и напомняше много повече за цивилизацията. Капка „Хенеси“, и щеше да е почти идеално.
— Санди, погледни на север! — каза седящият зад него авиатор, докато Втори кацаше на палубата на подводницата.
Диспечерите от самолетите със системи „Ауакс“ съобщиха, че шест изтребителя „Ийгъл“ са паднали от първия залп ракети, а още два са понесли щети и са се оттеглили. Санчес не можеше да ги види, тъй като летеше в посока, обратна на напредващите вражески изтребители, за да могат сега „Томкет“ да освободят място за „Хорнет“. Получаваше се. Японците ги преследваха и се отдалечаваха от острова си с пълна мощност, с което пропъждаха американците или поне така си мислеха. Предупреждаващият го за опасности екран сочеше, че сега във въздуха летяха вражески ракети, ала те бяха американски модел и той познаваше възможностите им.
— Какво е това? — запита се Ореза.
В началото беше само сянка. По непонятни причини лампите на летището още светеха и те видяха как една бяла ивица прекоси края на летището „Коблър“. Тя направи рязък вираж и се заби в центъра на единствената писта. После формата й се промени, тъй като носът се разхвърча, и малки предмети се посипаха по бетона. Някои от тях експлодираха. Останалите просто изчезнаха: бяха твърде малки, за да ги забележи човек, освен ако не се движеха. Сетне се появиха още и още, като участта на всички бе една и съща с изключение на една, която се насочи право към кулата и отнесе горната й част, а с нея и радиостанциите на ятото изтребители.
Малко по на юг, гражданското летище, също беше все още осветено и четири 747 стояха на терминала или другаде на рампата. Като че ли нищо не се приближаваше към летището. На изток от тях изстрелването на още няколко ракети освети батареята, но те бяха изразходвали първия си запас и сега екипите трябваше да издигнат допълнителни ракетомети и да ги свържат с контролния фургон, а това изискваше време. Те имаха попадения, обаче недостатъчно.
— Не се целят в ракетите земя-въздух — отбеляза Чавес, като същевременно си мислеше, че те всъщност би трябвало да се крият, но… но никой друг не го правеше, сякаш присъстваха на някаква великолепна проява за Четвърти юли.
— Избягват населените места, Динг — обясни му Кларк.
— Хитро. Между другото, каква е историята за този Кели?
— Това е истинското ми име — отвърна старшият агент.
— Джон, колко от тези копелета си убил? — полюбопитства Ореза.
— Ъ? — недоумяваше Чавес.
— Когато ние двамата сме били деца, шефът ти е бил на малък частен лов, за търговци на наркотици, доколкото си спомням.
— Това никога не се е случвало, Португалецо. Честно. — Джон поклати глава и се ухили. — Е, поне никой не може да го докаже. На практика съм мъртъв, нали знаеш?
— Тогава да си беше избрал за ново име Исус Христос. — Ореза направи пауза. — А сега какво?
— Хабер си нямам, приятел. — Португалеца нямаше право да узнае новите му заповеди, а и без това не знаеше дали са възможни. Няколко секунди по-късно на някой му хрумна да изгаси електричеството и в южната част на острова.