— Пак улавям сигнал. Някакъв летец на „Ийгъл“ продължава да ни засипва с вълни — съобщи седящият отзад.
— Хванал ли ни е на прицел?
— Дяволски сигурно е, че се опитва и… Господи!
Един изтребител F-15С изсвири достатъчно близо над тях, че команчът да се разклати от силата на въздушната струя. После някой се обади по патрулната честота:
— Ако изтребителят ми беше „Ехо“, щях да ви скъсам задника.
— Просто си знаех, че вие от военновъздушните сте такива. Ще се видим на рампата.
— Прието. Край. — В далечината, на дванадесет часа на радара му, изтребителят блъвна за поздрав пламъци от дюзите си.
— Добри и лоши новини, Санди — отбеляза седящият отзад.
Уж бяха „неуловими“, но се оказа недостатъчно. Вградената в хеликоптера „Команч“ технология, правеща го слабо забележим, беше достатъчно добра, за да изиграе радар за ракети, ала проклетите летящи машини за ранно предупреждаване с големите им антени и чипове за обработване на сигнали все ги улучваха с вълните си. „Вероятно в перката“ — реши пилотът. Трябваше да поработят още по въпроса. Добрата новина бе, че изтребителят F-15C с отличния си противоракетен радар не можеше да прехване ракетите му въздух-въздух, а топлинен локатор бе загуба на време за всички участници дори над студена пуста повърхност. Обаче F-15Е със своя апарат за нощно виждане можеше да го разпердушини с едно двадесетмилиметрово оръдие. Не биваше да го забравя. И така, светът още не беше идеален, но все пак „Команч“ си оставаше най-страхотният хеликоптер в историята.
Главният щабен офицер Санди Рихтер вдигна поглед. В сухия и студен пустинен въздух успя да види мигащите светлини на обикалящия в орбита самолет Е-3А със система за ранно предупреждение и контрол „АУАКС“. Съвсем не бе толкова далеч. Прецени, че е на малко повече от девет хиляди метра. Сетне през ума му мина интересна мисъл. Онзи от флота изглеждаше достатъчно интелигентен и ако представеше идеята си както трябва, може би щеше да му се удаде да я изпробва…
— Това започва да ми писва — казваше президентът Дърлинг в кабинета си, разположен по диагонал срещу този на Райън в западното крило. Имаха две хубави години, ала през последните няколко месеца бяха забили рязко спирачките. — Днес пък за какво се хванаха?
— Бензинови резервоари — отговори Марти Каплан. — Заводът за авточасти „Диърфийлд“ в Масачузетс наскоро откри начин да ги произвежда в почти всякаква форма и обем от стандартни стоманени листове. Роботизиран процес, дяволски ефикасен. Те отказаха да дадат лиценз на японците…
— Това в окръга на Ал Трент ли е? — прекъсна го президентът.
— Точно така.
— Извинявайте. Моля, продължете. — Дърлинг посегна към чая. Следобедното кафе вече му създаваше проблеми. — Защо не искат да им дадат лиценз?
— Това е една от компаниите, които задокеанската конкуренция почти разруши. Тя се придържаше към старото управително тяло. То поумня, нае няколко млади и будни инженери-конструктори и запретнаха ръкави. Излязоха с пет-шест важни нововъведения. Съвсем случайно това се оказва най-рентабилното. Твърдят, че могат да правят резервоарите, да ги опаковат и да ги превозват по вода до Япония по-евтино, отколкото им излиза на японците да ги произвеждат у дома си, а и резервоарите били по-здрави. Обаче не успяхме даже да убедим другата страна да ги използва в заводите си тук. Всичко пак опира до компютърни чипове — заключи Каплан.
— Как така могат дори да превозват…
Сега бе ред на Каплан да го прекъсне:
— С кораби, господин президент. Техните фериботи пристигат тук пълни и по принцип се връщат абсолютно празни. Товаренето няма да струва пукната пара, а отгоре на всичко резервоарите се доставят право в доковете на компанията. „Диърфийлд“ даже разработи товарещо-разтоварваща система, която изключва всякаква възможност за превишаване на времето.
— Защо не настоявахте?
— Изненадан съм, че не е настоял — отбеляза Кристофър Кук.
Намираха се в стилен частен дом край „Калорама роуд“. Скъпият район от окръг Колумбия даваше дом на немалко членове от дипломатическия корпус, както и на редовите членове на вашингтонската общност: лобисти, адвокати и на всички останали, желаещи да бъдат близо, но не твърде, до мястото на действието — центъра на столицата.
— Ех, ако „Диърфийлд“ ни бяха дали патент. — Сейджи въздъхна. — Предложихме им изгодна цена.