Докато капитан Сато минаваше с военен ескорт през терминала, той забеляза, че хората са се струпали и се редят на опашки пред гишетата, за да си купят билети за вкъщи. Придружаваше го само млад лейтенант, парашутист, явно все още горящ от желание за битки, което не можеше да се каже за останалите в зданието. Чакащите джипове отпрашиха и се насочиха към военното летище. За разлика отпреди, сега местните бяха излезли по улиците и носеха табели, подканващи „жълтурите“ да си вървят. „Някои от тях трябва да ги застрелят за наглостта им“ — мислеше си Сато, като още се мъчеше да се примири с мъката си. Десет минути по-късно той влезе в един от хангарите на „Коблър“. Отгоре кръжаха изтребители, за които предположи, че се бояха да се отдалечат от брега.
— Насам, моля — подкани го лейтенантът.
Той влезе в постройката с ненадминато достойнство, пъхнал фуражка под лявата си мишница, изпънал гръб, почти без да спира поглед на нищо освен на далечната стена на хангара, докато лейтенантът не спря и не дръпна гуменото покривало.
— Да, това е синът ми. — Помъчи се да не се вглежда, а и за щастие лицето не беше сериозно обезобразено, понеже шлемът вероятно го бе предпазил. Тялото му беше обгоряло, докато той е седял в капана на разбития си изтребител. Когато обаче затвори очи, ясно видя как единственото му дете се гърчи в пилотската кабина, по-малко от час след като брат му се удави. Как можеше съдбата да бъде толкова жестока? И как така онези, които бяха служили на родината му, трябваше да умрат, а един прост превозвач на граждани се пропускаше от американските изтребители с презрение?
— Командването на ескадрилата смята, че преди да полети обратно, той е свалил един американски изтребител — пробва се лейтенантът. Току-що си го беше измислил, но нали трябваше да каже нещо?
— Благодаря ви, лейтенант. Сега трябва да се върна при самолета си. — По време на обратния път към летището не си размениха нито дума повече. Армейският офицер го остави насаме със скръбта и достойнството му.
След двадесет минути Сато се озова в пилотската си кабина, тъй като пътническият 747 вече бе приготвен за полет и, несъмнено, пълен догоре с хора, връщащи се в родината след обещания от американците безопасен въздушен коридор. Един влекач изтика боинга от пистата за реактивни самолети. Караше го местен жител и жестът му към пилотската кабина, когато разкачваше двете машини, не можеше да се нарече дружелюбен. Но последното оскърбление получи, докато чакаше разрешение за излитане. Един изтребител се спусна към пистата, който обаче не бе син „Ийгъл“, а неопределено сив самолет, на чиито заоблени капаци за двигателите пишеше „U.S. ФЛОТ“.
— Чудесно кацане, Бъд. Съвсем гладко — каза Джексън, когато прозрачният покрив се вдигна.
— Стараем се, сър — отговори изнервено Санчес, докато завиваше надясно. Комисията по посрещането, ако можеше да се нарече така, бе облечена в зелени камуфлажни дрехи и носеше оръжия. Когато самолетът спря, успоредно на него беше разпъната алуминиева стълба. Джексън се измъкна пръв и щом стигна края на стълбата, един старши офицер му отдаде чест, както подобаваше.
— Това е „Томкет“ — отбеляза Ореза и подаде бинокъла на събеседника си. — А този офицер съвсем не е жълтур.
— Няма съмнение — потвърди Кларк, докато гледаше как негърът се качва в един джип. Как ли щеше да повлияе това на предварителните заповеди? Колкото и примамливо да изглеждаше опирането на оръжието в челото на Райзо Ямата, даже да се приближи достатъчно, за да прецени възможностите си (каквито бяха последните инструкции), не бе обещаващо начинание. Той също така докладва за положението на Сайпан и смяташе, че новините са добри. Японските войници, които видя по-рано същия ден, не бяха ни най-малко наперени, макар че някои офицери, и особено по-младшите, изглеждаха много ентусиазирани от мисията си, каквато и да беше тя сега. Човек можеше да очаква същото от лейтенантите във всяка армия.
Къщата на губернатора, разположена на местния Капитолийски хълм в съседство с конгресния център, бе доста приятна за окото. Джексън вече се потеше. Тропическото слънце беше достатъчно силно, а огнеупорният му пилотски гащеризон представляваше прекалено добър изолатор. Тук един полковник му отдаде чест и го въведе вътре.
Роби позна генерал Арима, когато го видя, тъй като си спомни досието на разузнаването, на което попадна в Пентагона. Забеляза, че двамата бяха с горе-долу еднакъв ръст и конструкция. Генералът му отдаде чест. Джексън, гологлав и дошъл тайно, не биваше да го прави според устава на флотата. И без това му се струваше най-правилно да не отвърне със същото. Той учтиво му кимна, ала по-далеч не отиде.