— Джак непрекъснато повтаряше, че те не знаят в какво се замесват.
— Умно момче е този Райън — съгласи се висшият сенатор. — Той ти направи немалко услуги, Роджър. — Трент забеляза с раздразнение, че този предан член на онова, което той обичаше да нарича „най-горната камара“, се чувстваше в правото си да се обръща към президента на малко име, когато са насаме. „Типичен сенатор“ — помисли си конгресменът.
— Боб Фаулър ви е дал добър съвет — подхвърли Трент.
— Вярно — кимна президентът. — А ти си човекът, който му вкара тази муха в главата, нали, Ал?
— Виноват. — Думата бе придружена от усмивка.
— Е, аз имам една идея, която искам да ви подхвърля — рече Дърлинг.
Специалният отряд на капитан Чека стигна до края на гората малко след пладне местно време, с което приключи един напълно убийствен и продължителен поход през сняг и кал. Под тях лежеше един тесен път. Капитанът реши, че тази част от града сигурно е била нещо като летен курорт. Паркингите на хотелите бяха почти празни, като се изключеше малкият автобус в един от тях. Той извади клетъчния телефон от джоба си и натисна бутона за автоматично избиране.
— Ало?
— Сеньор Номури?
— О, Диего! Чакам от часове. Как беше екскурзията сред природата? — попита гласът и се засмя.
Чека обмисляше отговора си, когато фаровете на минибуса присветнаха два пъти. Десет минути по-късно всичките рейнджъри се озоваха в него и вътре намериха топли напитки и достатъчно място, за да се преоблекат. Докато се спускаха от планината, шофиращият агент на ЦРУ слушаше радиото и войниците забелязаха как напрегнатото му изражение постепенно изчезна. Щеше да мине още доста време, преди същото да стане и с тях.
Капитан Сато постигна поредното идеално приземяване на международното летище „Нарита“, без изобщо да мисли какво върши, без дори да чуе поздравленията на втория пилот, когато приключи успешно полета. Спокоен външно, отвътре пилотът представляваше един вакуум и изпълняваше обичайните си задължения като робот. Колегата му не го закачаше, тъй като си мислеше, че механиката, свързана с управляването на самолета, щеше да е сама по себе си някаква утеха за капитана, и просто го наблюдаваше как докарва големия 747 чак до края на пистата, където отново спря с обичайната точност до милиметри. След по-малко от минута вратите се отвориха и пътниците изпълзяха навън. Зад прозорците на терминала се виждаше голяма тълпа, която чакаше на изхода и се състоеше предимно от жените и децата на хора, отлетели съвсем наскоро за Сайпан, за да се установят като… местни жители, имащи право да гласуват в най-новия японски остров. Това вече не важеше. Сега те се прибираха у дома и семействата им ги посрещаха така, както се посреща смятан за загубен човек, връщаха се там, където им е мястото, в безопасност. Вторият пилот поклати глава пред целия този абсурд, без да забележи, че изражението на Сато изобщо не се е променило. След десет минути екипажът напусна самолета. Помощен екипаж щеше да го върне в Сайпан след няколко часа, за да продължи масовото изселване чрез специални полети.
Докато прекосяваха терминала, те видяха още посрещачи на другите изходи, чиято нервност си личеше по вида им, макар мнозина да поглъщаха следобедните вестници, току-що доставени в многото магазини за подаръци на летището.
Заглавието беше „Гото пада: Кога ще сформира ново правителство“.
Изходите за международни полети бяха по-празни от ежедневната норма. Наоколо стояха бизнесмени от бялата раса и очевидно напускаха страната, но сега се оглеждаха любопитно, много от тях с ехидни усмивчици, и спираха вниманието си предимно на полетите, пристигащи от Сайпан. Не би могло да е по-явно какво си мислеха, особено хората, чакащи да отлетят на изток.
Сато също го забеляза. Той се спря и погледна един продавач на вестници. Достатъчно му беше заглавието, за да разбере всичко. Сетне хвърли поглед към чужденците на изходите и промърмори:
— Гайджин… — Това бе единствената излишна дума, която казваше от два часа насам, след което повече не продума до колата си.
„Малко сън може да му помогне“ — помисли си вторият пилот и се отправи към своята.
— Не трябва ли да се върнем навън и…
— И какво, Динг? — попита Кларк, като прибираше ключовете за колата след тридесетминутна обиколка на южната част на острова. — Понякога просто оставяш нещата такива, както са. Струва ми се, че това е един от тези случаи, синко.