— Но вие… Ние сме съюзници!
— Съюзници в какво? — запита Цзян. — Вие сте бизнесмен. Аз пък съм държавен служител.
Разговорът можеше да продължи така безсмислено още дълго, ала в този миг вратата на кабинета на Ямата се отвори и влезе генерал Токикичи Арима, придружен от двама офицери. Те не си бяха направили труда да говорят със секретарката в чакалнята.
— Трябва да говоря с вас, Ямата-сан — заяви генералът тържествено.
— Ще ви се обадя пак — каза индустриалецът и затвори телефона. Не би могъл да знае, че висшият служител в другия край на линията инструктира персонала си да не го свързва с него. Това така или иначе нямаше значение.
— Да, какво има? — попита Ямата и получи също толкова хладен отговор:
— Имам заповед да ви арестувам.
— От кого?
— Лично от министър-председателя Кога.
— А обвинението?
— Държавна измяна.
Ямата замига на парцали. Той погледна към другите хора в стаята, които сега стояха от двете страни на генерала. В очите им нямаше капка съчувствие. Значи така. Тези глупави автомати имаха заповеди, обаче не им стигаше акълът да ги разберат. Може би все пак още го уважаваха.
— С ваше позволение бих искал да остана няколко минути насаме. — Смисълът на молбата му бе ясен.
— Нарежданията са да ви върна в Токио жив — отговори Арима.
— Но…
— Съжалявам, Ямата-сан, ала няма да допусна да се възползвате от такъв вид бягство. — След тези думи генералът направи знак на по-младшия офицер, който направи три крачки напред и сложи белезници на бизнесмена. Студенината на стоманата стресна индустриалеца.
— Токикичи, не можеш…
— Длъжен съм. — На Арима му стана мъчно, че не позволяваше на… Приятеля си? Не, всъщност те не бяха приятели. Въпреки това му беше мъчно, че не може да позволи на Ямата да сложи край на живота си и един вид да изкупи вината си, обаче заповедите на премиера бяха категорични по този въпрос. Затова той го поведе от зданието към полицейския участък, разположен в съседство с неговата очакваща освобождаване служебна квартира. Там двама пазачи щяха да го наглеждат, за да предотвратят всякакъв опит за самоубийство.
Когато телефонът иззвъня, всички се изненадаха, че чуват именно телефона, а не спътниковото приспособление на Бъроус. Исабел Ореза го вдигна, като очакваше, че я търсят от службата или нещо такова. Сетне се обърна и извика:
— Господин Кларк?
— Благодаря. — Той пое слушалката. — Да?
— Джон, Мери Пат се обажда. Мисията ви приключи. Връщайте се у дома.
— Да запазим ли прикритието си?
— Да. Добре се справихте, Джон. Кажи го и на Динг. — Линията замря. Заместник-директорът на Оперативния вече сериозно бе нарушила правилата за сигурност, но разговорът трая само няколко секунди, а и използването на обикновена връзка го правеше дори по-официален, отколкото ако бяха използвали тайна.
— Какви са новините? — поинтересува се Португалеца.
— Току-що ни беше наредено да се прибираме у дома.
— Сериозно ли? — попита Динг.
Кларк му връчи телефона.
— Обади се до летището. Кажи им, че сме упълномощени новинари. Може пък да ни обслужат с предимство. — Той се обърна. — Португалецо, би ли ми направил услугата да забравиш, че някога си ме виждал?
Телеграмата бе добре дошла, макар че ги изненада. „Тенеси“ веднага се обърна право на изток и увеличи скоростта си засега на петнадесет възла, като остана на голяма дълбочина. В каюткомпанията събралите се офицери все още будалкаха своя гост от армията, което иначе се правеше с матросите и сержантите.
— Трябва ни метла — подхвърли инженерът след дълбок размисъл.
— Имаме ли някоя на борда? — попита лейтенант Шоу.
— На всяка подводница се отпуска по една метла, господин Шоу. Достатъчно дълго сте в бранша, за да не го знаете — рече капитан Клагет и му намигна.
— За какво говорите бе, хора? — запита армейският офицер. Дали пак не го занасяха?
— Изстреляхме две торпеда, и двете поразиха целите — поясни инженерът. — На това му се вика помитане, което означава, че когато влезем в Пърл Харбър, на най-добрия перископ трябва да бъде вързана метла. Традиция.
— Вие, морските, правите най-странните неща на света — отбеляза единственият мъж в зелено камуфлажно облекло.
— Ще искаме ли да ни се признаят и хеликоптерите? — обърна се Шоу към капитана.
— Ние ги свалихме — възрази пехотинецът.
— Да, ама хеликоптерите ви излетяха от нашата палуба! — изтъкна лейтенантът.
— Божичко! — И всичко това по време на закуска. Какво ли щяха да направят тези морски вълци на обед?