— Имате късмет — отбеляза Ан Дърлинг. — Иначе не можете да се отървете от нея.
— Аз си имам своята професия и…
— И ще продължиш да я вършиш. С длъжността получавате хубава къща — продължаваше президентът. — А и е временно. — Той извърна глава: — Е, Джак?
— Какво ви кара да мислите, че ще бъда подкрепен…
— Остави това на нас — отвърна Трент по начин, от който ставаше съвсем ясно, че всичко вече е уредено.
— Нали няма да ме карате…
— Имаш думата ми — обеща Дърлинг. — Задълженията ти свършват идния януари.
— Ами какво ще стане, когато… Искам да кажа, това ме прави председател на Сената и в случай на оспорвано гласуване…
— Предполагам, би трябвало да призная, че ще ти кажа как искам да гласуваш, и наистина ще го сторя, ала зная, че ще гласуваш по съвест. Мога да го преживея. Всъщност, ако не бе такъв, нямаше да ти правя такова предложение.
— Освен това нищо в дневния ред не е толкова оспорвано — увери го Трент. Бяха обсъдили и този въпрос миналата вечер.
— Мисля, че трябва да обърнем повече внимание на армията — каза Джак.
— Ако направиш някакви препоръки, ще ги включа в бюджета. В това отношение научих един урок от теб и може да имам нужда от помощта ти да го набия в главата и на Конгреса. Може би това ще бъде прощалното ти слово.
— Те ще те послушат, Джак — увери го Ал.
„Господи!“ — помисли си Райън и му се прииска да бе внимавал повече с виното. Както можеше да се предвиди, той погледна към жена си. Погледите им се срещнаха и тя кимна. „Сигурна ли си?“ — питаха очите му. Кати кимна отново.
— Господин президент, предвид предложените от вас условия и само до края на мандата ви ще приема поста.
Роджър Дърлинг направи знак на една агентка от тайните служби, с който я уведоми, че Тиш Браун можеше да пусне съобщението за печата навреме за сутрешните вестници.
Ореза си позволи да се качи на борда на своята яхта за пръв път, откак Бъроус свали на сушата хванатата от него риба-тон. Те напуснаха кея на зазоряване и до свечеряване инженерът успя да завърши отпуската си, посветена на риболова, С още една порядъчно голяма риба, след което хвана полета за Хонолулу. Като се върнеше на работа, нямаше да мине само с една рибарска история, ала не смяташе да споменава екипировката, която капитанът на корабчето изхвърли през борда веднага щом излязоха от полезрението на хората на сушата. Бе срамота да изхвърлят фотоапаратите и скъпите светкавици, обаче сигурно имаше основателна причина за това.
Кларк и Чавес, все още представящи се за руснаци, успяха да се уредят с доста блъскане за полет на японските авиолинии за „Нарита“. На път за самолета те видяха добре облечен мъж с белезници и военна охрана и от шест метра разстояние, докато го отвеждаха в салона за първа класа, Динг се вгледа в очите на човека, разпоредил смъртта на Кимбърли Нортън. За кратко му се прииска подръка да му беше светкавицата, някакъв пистолет или дори нож, но звездите не предвиждаха такова нещо. Полетът до Япония трая малко повече от два отегчителни часа, след което двамата агенти минаха с подръчния си багаж през международния терминал. Те имаха резервирани билети за първа класа за друг полет на японските авиолинии до Ванкувър, а оттам щяха да продължат за Вашингтон с американски самолет.
— Добър вечер — поздрави пилотът първо на японски, а после и на английски. — Говори капитан Сато. Очакваме лек полет, а и ветровете са благоприятни. С малко късмет трябва да сме във Ванкувър около седем сутринта местно време. — Гласът звучеше даже по-механично от евтините високоговорители над главите им, ала летците обичаха да говорят като роботи.
— Слава богу! — прошепна Чавес на английски. Направи някои сметки наум и прецени, че ще бъдат във Вирджиния към девет-десет часа вечерта.
— Горе-долу добре — разсъждаваше на глас Кларк.
— Искам да се оженя за дъщеря ви, господин К. Смятам да поискам ръката й, щом се приберем. — Е, най-сетне го каза. Погледът, който си навлече с тези безцеремонни думи, го накара инстинктивно да се свие.
— Някой ден ще разбереш какво могат да причинят такива думи, Динг. — „Моето момиченце?“ — мислеше си той, уязвим към ситуацията както всеки мъж, а може би и повече.
— Не искаш гаучо в семейството ли?
— Не, изобщо не става въпрос за това. По-скоро… О, какво пък толкова. По-лесно е да напишеш Чавес, отколкото Войоховиц. Ако тя няма нищо против, то като че ли същото важи и за мен.
„Толкова лесно ли било?“
— Очаквах направо да ме изядеш.
Кларк си позволи да се изкикоти.
— Не, предпочитам да използвам пистолет. Мислех, че си го разбрал.