Самолетът „Делта“ се приземи на „Дълес“ само с минута закъснение. Кларк и Чавес откриха, че там ги очакваше кола. Те се качиха в служебния „Форд“ и се отправиха към междущатската магистрала 64, а шофьорът, който го бе докарал, взе такси.
— Как мислиш, какво го чака?
— Ямата ли? Затвор, може и нещо по-лошо. Взе ли вестник? — попита Кларк.
— Да. — Чавес го разгъна и прегледа набързо първата страница. — Мамка му!
— Какво?
— Май доктор Райън го повишават, за да се отърват от него. — Чавес обаче имаше други проблеми, за които да мисли по пътя до Източна Вирджиния, като например как да зададе на Патси Големия въпрос. Ами ако тя кажеше „не“?
Общите заседания на Конгреса винаги се провеждат в парламентарната зала поради по-големите й размери, а също и защото, както забелязваха членовете на „по-долната“ камара, банките в Сената бяха запазени и онези мръсници не позволяваха никой друг да им сяда на местата. Охраната тук обикновено беше добра. Сградата на Капитолийския хълм имаше собствен полицейски отряд, който бе свикнал да работи с тайните служби. Коридорите бяха отцепени с въжета от кадифе, а униформените служители бяха някак си по-бдителни от обикновено, но събитието не беше кой знае какво.
Президентът щеше да пристигне на Хълма със служебната си здраво бронирана кола, ескортиран от няколко шевролета „Събърбън“, които бяха дори още по-защитени и пълни с тайни агенти с достатъчно оръжия, за да Отблъснат една рота морски пехотинци. Всъщност всичко приличаше по-скоро на пътуващ цирк и точно като циркаджии те винаги монтираха и демонтираха екипировката си. Четирима агенти например домъкнаха на покрива сандъците си с ракети „Стингър“, заеха обичайните позиции и огледаха местността, за да проверят дали дърветата не са израсли твърде нависоко (подрязваха ги периодично за по-добра видимост). Екипът за борба със снайперисти към тайните служби зае подобни високи позиции върху сградата на Конгреса и други съседни здания. Най-добрите стрелци в страната, те извадиха направените по поръчка седеммилиметрови пушки „Магнум“ от уплътнените си с дунапрен калъфи и с помощта на бинокли огледаха незаетите от тях покриви. Останаха съвсем малко такива, след като други членове на „командата“ се качиха с асансьори или по стълбите на всяка постройка в близост до мястото, което СКАЧАЧА щеше да посети тази вечер. Когато мракът падна, бе извадено осветително оборудване, а агентите се тъпчеха с горещи течности, за да стоят нащрек.
Сато благодари на провидението за подходящия час на събитието и за системата за предупреждаване за опасности и избягване на сблъсквания. Въпреки че трансатлантическите маршрути никога не бяха свободни, пътуванията от Европа към Америка и обратно бяха съобразени така, че да съвпаднат с времето за сън, и тези часове от деня бяха мъртъв период за полетите на запад. Системата излъчваше проучващи сигнали и щеше да го предупреди за наличието на самолети наблизо. В момента наоколо нямаше нищо — на екрана му мигаше „СБЛЪСКВАНЕ НЕВЪЗМОЖНО“, което значеше, че няма никакво движение в диапазон от тринадесет километра. Това му позволяваше безпроблемно да поеме западен курс, като следва бреговата линия. Сега му оставаха петстотин километра. Пилотът сравни времето с това в запаметения план за полета. Отново беше преценил съвсем точно ветровете в двете посоки. Трябваше да разчете времето прецизно, тъй като понякога американците можеха да са много точни. В двадесет и тридесет той сви на запад. Вече бе уморен, понеже прекара по-голямата част от последните двадесет и четири часа във въздуха. Над американското източно крайбрежие валеше дъжд и макар че той щеше да направи пътуването на по-малка височина неравно, Сато беше пилот и почти не забелязваше такива неща. Истински неприятности му създаваше единствено количеството чай, което изпи. Наистина трябваше да отиде до тоалетната, обаче не можеше да остави пилотската кабина без контрол, а и това неудобство щеше да продължи по-малко от час.