Промененият курс на разговора предизвика първо оглеждане, а след това кимане. Всеки един в стаята бе преживял тези неща. Ямата се сети, че ей онзи е купил Рокфелеровия център в Ню Йорк. Платил е два пъти повече от истинската му стойност дори на този изкуствено завишен пазар на недвижими имоти, бил е изигран и измамен от американските собственици. Сетне йената се покачи спрямо долара, тоест доларът се обезцени спрямо йената. Всички знаеха, че ако той се опиташе да продава сега, щеше да е равносилно на катастрофа. Първо, пазарът за недвижима собственост в Ню Йорк падна от само себе си; второ, в резултат на това сградите струваха едва половината от вече платените долари; трето, обърнати в йени, доларите имаха само половината от първоначалната си стойност. Щеше да извади късмет, ако си възвърнеше една четвърт от вложеното в сделката. На практика парите, спечелени от арендата, едва покриваха лихвените вноски по неизплатения дълг.
Мисълта на Ямата премина към човека, който беше купил голямо филмово студио, а от другата страна на масата седеше съперникът му, сторил същото. Райзо едва се сдържа да не се изсмее на тези глупаци. Какво си бяха купили? Съвсем просто. И в двата случая на цената на милиарди долари те бяха закупили към триста хектара недвижими имоти в Лос Анджелис и къс хартия, според който те вече можеха да правят филми. И в двата случая предишните собственици си прибрали парите и съвсем искрено им са се присмели. А неотдавна тези собственици им направиха безшумно предложение да откупят собствеността за една четвърт или дори по-малко от сумата, платена от японските бизнесмени — колкото да погасят оставащия дълг и нито йена повече.
Историята нямаше край. Всеки път, когато японска компания направеше печалба в Америка и се опиташе да вложи пак там, американците писваха, че Япония ограбвала страната им. Сетне искаха майка си и баща си за всичко, а накрая държавната им политика се погрижваше японците да загубят пари по всички показатели, та да могат тогава американците да прекупят всичко на намалени цени и непрекъснато да се оплакват, че уж са твърде високи. Америка щеше да тържествува, че отново контролира културата си, била тя и не дотам добра, докато всъщност станалото бе най-големият и най-добре прикрит обир в световната история.
— Не разбирате ли? Опитват се да ни парализират и успяват — каза им Ямата със спокоен и разумен тон.
Класическият парадокс на бизнеса, който всеки знае, но всеки забравя. Даже съществуваше простичък афоризъм по въпроса: вземи на заем един долар, и банката те притежава; вземи един милион, и ти притежаваш банката. Например Япония изкупуваше американския автопазар в период, когато американската автомобилна индустрия, угоена от голямата си специална клиентела, надуваше цените и позволяваше качеството да страда, докато събраните в профсъюзи работници се жалваха от нечовешките аспекти на професията си — най-добре платеният физически труд в Америка. Японците се бяха появили на този пазар с по-нисък статут дори от „Фолксваген“, с малки грозни коли, съвсем не така добре направени и притежаващи безлични защитни характеристики, обаче те превъзхождаха американските модели в едно отношение: бяха икономични.
Тогава три исторически случайности се притекли на помощ на Япония. Американският Конгрес, разтревожен от „лакомията“ на петролните компании, искащи международни цени за продуктите си, поставил лимит на изкупната цена на родния нерафиниран петрол. Това замразило американските цени на бензина на най-ниското ниво в промишления свят, спряло изследването за нови горива и окуражило Детройт в производството на големи, тежки и неикономични автомобили. После войната между Израел и арабите през 1973 накарала американските шофьори за пръв път от тридесет години да се наредят на опашки за бензин и травмата от това изумила страната, смятаща, че е над тези неща. Тогава те осъзнали, че Детройт произвежда само коли, които гълтат бензин сякаш от язовирни шлюзове. „Компактните“ автомобили, които американските производители започнали да правят предишното десетилетие и които почти веднага прераснали в среден размер, харчели не по-малко от големите си събратя, а и при всички положения не били така добре изпипани. Най-лошото било, че неотдавна американските производители до един инвестирали пари в заводи за големи автомобили — факт, едва не довел до гибелта на „Крайслер“. Тази петролна криза не продължила дълго, но била достатъчна, та Америка да преосмисли покупвателните си привички, ала родните компании не притежавали нито капитал, нито техническа гъвкавост, за да се променят бързо според изискванията на непривично изнервените американски граждани.