— Още три месеца, ще спазим срока — заяви уверено началникът на строителния обект.
— Когато и Шеста е готова, ще спретнем банкет за мъжете. Заслужили са си го.
— Не е много забавно — отбеляза Чавес.
— Пък и е горещо — съгласи се Кларк. Климатичната инсталация на джипа им „Рейндж роувър“ беше повредена или бе издъхнала от отчаяние. За щастие имаха много бутилирана вода.
— Но е суха горещина — уточни Динг, сякаш имаше значение при сто и четиринадесет градуса3. Човек би могъл да си ги обърне в Целзий, ала облекчението от това траеше само докато си поемеш отново въздух. После се сещаш за уврежданията, които нагорещеният въздух вероятно причинява на дробовете ти, независимо как го измерваш. Той разви капачката на едно пластмасово шише минерална вода, която бе с вледеняващата температура от приблизително 35° С. Изумително колко освежаваща беше при тези обстоятелства.
— Довечера ще застудее може би чак до 26 градуса.
— Добре, че си купих пуловер, господин К. — Чавес замълча, за да поизтрие потта си, преди да погледне пак през бинокъла. Биваше го, но нямаше голяма полза от него, освен ако не искаш да видиш по-добре треперещия въздух, размътващ се като повърхността на бурно, невидимо море. Наоколо нямаше живот с изключение на няколко лешояда, които досега със сигурност бяха разчистили труповете на всичко, направило някога грешката да се роди тук. А досега смяташе, че пустинята Мохаве е безлюдна. Там живееха поне койоти.
„Нещата никога не се променят“ — мислеше си Кларк. Изпълняваше такива задачи от… тридесет години? Не точно, но почти. Господи, трийсет години! Още не бе имал възможност да работи на място, където наистина можеше да се приспособи, ала сега като че ли нищо не беше от значение. Прикритието им се разпадаше. Отзад джипът бе натъпкан с изследователско оборудване и кутии със скални мостри, достатъчни да убедят местните невежи, че може да има огромни залежи на молибден в тази единствена планина. Местните знаеха как изглежда златото (кой не знаеше?), ала минералът, известен на миньорите с нежното име „Моли-бъди-проклета“, представляваше загадка за непосветените, които познаваха единствено значителната му пазарна цена. Кларк беше използвал тази тактика доста често. Едно геоложко откритие събуждаше по идеален начин безграничната алчност на хората. Те бяха луди по идеята под краката им да е заровено нещо ценно, а Джон Кларк бе подходящ за ролята на минен инженер с грубото си честно лице, готов да им съобщи хубавата и изключително поверителна новина.
Погледна часовника си. Уговорката беше за след деветдесет минути, към залез-слънце, и той дойде по-рано, за да проучи по-добре местността. Бе горещо и безлюдно, което не го изненада особено, и се намираха на тридесет и два километра от планината, за която щяха да проведат кратък разговор. Тук имаше нещо като кръстопът, или две следи от утъпкана пръст — едната с основна посока север-юг, другата изток-запад. Кой знае как, и двете продължаваха да си личат въпреки навявания пясък и камъчета, които би трябвало да са прикрили всички признаци за човешко присъствие. Не го проумяваше. Дългогодишната суша не можеше да е допринесла за това, ала дори при откъслечни дъждове се чудеше как, по дяволите, някой може да е живял тук. При все това някои хора бяха, и доколкото знаеше, продължаваха да живеят тук, когато се намираше трева за козите им… и когато нямаше въоръжени мъже, които да крадат добитъка и да убиват пастирите. Двамата оперативни агенти на ЦРУ предимно седяха в джипа, спуснали прозорците, пиеха бутилирана вода и се потяха, след като разговорът се изчерпа.
Камионите се появиха на здрачаване. Първо забелязаха струйките прах, подобни на пръски след моторница, жълти на избледняващата светлина. В такава безлюдна, отчаяна страна как беше възможно да поддържат камионите в движение? Някой разбираше от поддръжката им, което изглеждаше удивително. По ирония на съдбата това значеше, че не всичко е загубено за тази запустяла местност. Щом лошите можеха да го правят, значи добрите също можеха. Затова и Кларк и Чавес бяха тук, нали?