Дълга целувка за сбогом

Пол Ливайн Дълга целувка за сбогом (книга 1 от поредицата за "Джейк Ласитър")

„Нека тогаз съдебний лекар да огледа бездиханното тяло, и раненията, и ударите, и подир туй да бъде предадено тялото на земята. И ако съдебний лекар завари тялото погребано преди той да е пристигнал, то всенепременно да го изрови отново.

И нека подир прегледа съдебний лекар да разпита ближните — по злодеяние ли е погубен тоз человек или поради нещастен случай. А сетне да узнае кой е присъствал и кой е помогнал на злодеянието с подкрепа, сила, заръка, съгласие или умишлено прикриване на таквиз постъпки.“

Антъни Фицхърбърт

„Нова книга за правосъдието“, 1545 г.

Пролог Танцьорка по масите

Май 1980 г.

Щеше да запомни звуците — виещите сирени, стоновете на ранените — и мириса, пепелявата воня на дим, която лепнеше по косите и дрехите. Късно първата вечер той се измъкна на паркинга да подиша чист въздух и погледна забуленото в пушек небе над центъра на Маями. Чу града да пищи с пукота на горящо дърво и пластмаса, с кратките автоматични откоси, последвани от тишина, сред която сухо скърцаха гласове от полицейските радиостанции. По-късно щеше да си спомня как се подхлъзна в локва кръв върху плочките на спешното отделение.

Нямаше да напусне болницата цели седемдесет и два часа и през това време щеше да обработи повече огнестрелни рани, отколкото други лекари виждат за цял живот. Черни срещу полицаи, бели срещу черни, диво насилие в едно гето с отчайващо нелепото име Либърти Сити. Когато най-сетне стрелбата престана и пожарищата изгаснаха, над бойната зона се възцари призрачна тишина. Нито една от воюващите страни не бе капитулирала просто всички прибраха оръжията и се разотидоха.

— Задник като за снимка, а?

Роджър Солсбъри стрелна поглед към мъжа до себе си. Работник с тежки ботуши и разкопчана карирана риза. Масивни ръце, облегнати здраво на бара. В едната — пакет цигари, в другата — чаша.

— Направо в рамка да си го турнеш и да го закачиш на стената.

— Аха — измънка Солсбъри.

Не бе дошъл да говори, всъщност сам не знаеше защо е дошъл. Може би, за да се изгуби сред хората и шума на това претъпкано заведение, да бъде сам между звънтящите чаши, смеха и млечнобелите женски тела. Той отметна глава, за да огледа жената горе на подиума.

— Не тая — рече съседът и почука с якия си показалец по бара. — Оная на стъпалата до кръглия подиум. Задник като за снимка, казвам ти. Никога не съм виждал кльощаво маце с такова чудо. Ех, да ми сервират обяда на него!

Младата жена беше само по черна прашка, червен сутиен и червени обувки с висок ток. С други дрехи и в друга обстановка би приличала на гимназиална клакьорка с татко, мама и баба някъде в Канзас. Изящни кости, бледо лице с лунички около чипото носле, къса и леко къдрава червеникавокестенява коса — свежа като житна нива. Лицето беше като от абитуриентски албум; тялото разбуждаше безброй фантазии. Тънката талия подчертаваше заобления ханш, литнал нагоре от двете страни на прашката. Гърдите й бяха кръгли и тежки. В момента загряваше — изписваше по лицето си стандартна усмивка, люшкаше бедра, потропваше с острата обувчица в такт с песента на Били Джоуъл, включена малко по-силно, отколкото трябва:

Какво им е на дрехите, които съм навлякъл? Не виждаш ли, че носиш по-широка вратовръзка? Мий трябва да си купя вехта колосана яка. Добре дошъл в епохата на джайва.

Сега работникът зяпаше Солсбъри, мъчеше се да го прецени що за стока е. Гледаше прическата — прекалено изискана за подобно заведение. Гладко избръснат, с блестящи бузи в два след полунощ, сякаш току-що се е наплискал с одеколон, за да дойде в тая евтина дупка, където разголените момичета пет пари не даваха дали е бръснат или не. Подранили сребърни нишки в косата, приятно лице, макар и не чак като на кинозвезда. Може да е университетски професор, реши работникът.

Солсбъри забеляза, че съседът се вглежда в ръцете му, както самият той бе сторил преди малко. Удивително, колко много могат да разкрият ръцете. Той се гордееше с тях. Широки и силни длани. Биха могли да въртят кирка, само че нямаха мазоли. След безкрайната нощ беше измил кръвта, стържейки яростно с четката, сякаш отново се готвеше за операция. Седемдесет и два часа почти без сън, само на засъхнали сандвичи от болничния бюфет, докато накрая и те свършиха. Ала той остана докрай — вечно сред първите в ортопедичното отделение. Наместваше счупени кости, вадеше от раните парчета стъкло и раздробени куршуми, успокояваше истерични роднини.