Дебелия Бени имаше ситни червени очички на затлъстял плъх и това му беше най-привлекателната черта. С дъха си можеше да убие пор, а перуката му вечно заплашваше да се изтърси в коктейла. Подочух откъслечни думи от разговора. Спореха на строителни теми. Бени искаше отмяна на изискването да има по едно място за паркиране на всеки трийсет и шест квадратни метра канцеларска площ. Строителните акули все за това плачат, защото паркингите струват скъпо, а нищо не носят в сравнение с канцелариите.
По-малко паркинги, по-малко зеленина, по-високи сгради, рекламни табла колкото презокеански лайнери — градското планиране беше скандално. И защо не? В един град, където някога Уилям Дженингс Брайън си подбирал терени направо от борда на кораба, мошеничествата и до днес бяха на мода.
Ейб Соколов пречупи тялото си като сгъваем метър и безшумно се настани на стола. Изглеждаше изтормозен. Тъмни кръгове под очите, хлътнали бузи, кожа с цвят на вестник, лежал твърде дълго на слънце. Сервитьор, с бяло сако и ръкавици, дойде да вземе поръчката. Ръкавици в седем и половина сутринта.
— Само кафе — каза Соколов. — Черно.
Любимият му цвят.
Поръчах си голям портокалов сок, кифлички и пшеничена каша с плодове, стига да не са от консерва. Терзанията на Ейб изобщо не ми убиваха апетита.
— Големи глупости надрънка вчера за каратистите — започна сприхаво той.
— Радвам се, че ти е харесало.
— И другото ми хареса. Дето Маккензи не бил взел проби от покойници след операция.
— Значи ме каниш на закуска, за да хвалиш адвокатския ми талант. Много мило.
— Какви ги правиш, бе Джейк? Мяташ лайна наляво и надясно, та дано нещо се лепне.
— Хубав разговор на закуска.
Не разбирах накъде бие. Той изгълта кафето на един дъх и сервитьорът изникна безшумно със сребърен кафеник в ръка. На съседната маса Дебелия Вени навиваше съветника да купи акции от някаква фирма за кабелна телевизия.
— Просто смятах, че трябва да знаеш — продължи Соколов. — Цяла нощ бях в моргата с Маккензи…
— Като те гледам, голям късмет имаш, че са те пусна ли да излезеш.
Той не обърна внимание на заяждането.
— Вчера докараха двама покойници след операция. При анестезията е бил използван сукцинилхолин. И знаеш ли какво?
Досещах се. Никакви следи от сукцинилова киселина и холин. Бях очаквал Соколов да си скъса задника от усилия да замаже провала с Маккензи. Само не мислех, че ще го стори толкова бързо. Представих си го как търчи от болница на болница и проси починали пациенти.
— Като лична услуга — продължи той — ще споделя съвсем откровено, че и аз готвя свидетел. Файнголд, главен лекар в Джейксъновата болница. Той казва, че с удар от карате не може да се разкъса аортата. Няма начин. В коремната кухина има твърде много препятствия — мускули, подкожна тлъстина, вътрешни органи.
— Много мило, че ми разкриваш стратегията си, Ейб. Но и двамата знаем, че Ърв Файнголд ще свидетелства, както му кажеш. Срещал съм го на две дела за лекарска небрежност. Ти обаче не си ме довел да обясняваш колко добре върви обвинението. Какво има?
Той ме изгледа с присвити от умора очи. Аз намазах с масло една топла канелена кифличка. На съседната маса Дебелия Вени разправяше колко хубаво било да се построи фабрика за преработка на боклук във вододайната зона.
— Джейк, знаеш, че съм почтен. Понякога малко рязък, но почтен.
— Аха — промърморих аз.
Нямаше смисъл да го обиждам. Ако имаше предложение, щях да го изслушам. Обидите — след това.
— Може да сме попрекалили с обвиненията срещу Солсбъри — тихо каза той.
— Продължавай.
— Нали знаеш какви са заседателите. Всичко може да стане. Дявол да го вземе, могат да му лепнат предумишлено убийство и да препоръчат смърт. На съдията Крейн никак няма да му е приятно.
— На моя клиент още повече.
— Или пък да се ограничат с доживотна присъда.
— Да, или пък да го обявят за невинен.
Соколов поклати глава.
— Няма да споря с теб, Джейк. Слушай. Признае ли си непредумишлено убийство, споразумяваме се на десет години. След трийсет и девет месеца ще излезе на свобода.