— Я стига, Джейк — каза строго Чарли. Лицето му беше съвсем сериозно. — Ела в колата, трябва да поговорим.
Щом Чарли иска да поговори, винаги съм готов да слушам. Навлякох чифт стари шорти, маратонки и сива тениска, излязох във влажната нощ и се настаних отпред в колосалния бабин кадилак модел 1969 година. Над залива припламваха мълнии и долиташе далечен тътен, от югоизток се задаваше буря. Баба бе оставила двигателя да работи, а Чарли вече седеше отзад.
Още преди да се наместя както трябва върху велурената тапицерия, усетих вонята.
— Бабо, да не си забравила някоя риба под седалката?
Тя изобщо не ме погледна, само посочи с палец назад и щракна лампичката. Завъртях глава и насреща ми се озъби полуразложеното лице на покойната Силвия Кориган.
— Какво е това, по дяволите!
— Спокойно, Джейк — каза Чарли. — Джейн ни направи голяма услуга, като докара трупа.
Днес всички се бяха наговорили да ми правят услуги. Колкото до „Джейн“, още не можех да свикна. Все едно да викаш на Карл Велики „Чарли“.
— Няма нищо — каза баба. — И бездруго ми заемаше много място в хладилника.
— Какво става? — попитах аз.
— Открих дъските, които е натрошил Серхио в Конгресния център — обясни Чарли. — Лесна работа. Демонстрацията е била малко след обяд. Чамовите дъски лежаха в боклука почти в същия ред, както са били на сцената. Сметнах за логично да предположа, че най-горната е най-гладко строшена.
— Естествено — кимнах аз.
Баба отби по Дъглас Роуд, после зави надясно към центъра. По това време движението би трябвало да поотслабне, но нямаше такова нещо. Да се чудиш какво правят тия хора — компания ли си търсят или карат нощна смяна.
— При огледа установих, че горната дъска е намазана с нещо лепкаво. Отнесох я в лабораторията на доктор Калън и той потвърди подозренията ми. — Clostridium botulinum, и то твърде солидна доза.
— Онова, дето причинява хранителните отравяния — казах аз.
— Същото — потвърди Чарли.
— Серхио да не е ял дъски на закуска?
— Не, само ги е ударил с порязана ръка, нали помниш плочките в съда. И да не беше порязана, ожулването от дъските сигурно щеше да е достатъчно, за да проникне токсинът в кръвта. А с незаздравяла рана и без превръзка, защото Серхио не искал да проявява слабост — поразпитах няколко души — вратата направо си е била отворена за токсина.
— И мислиш, че Роджър Солсбъри е скроил цялата работа? — попитах аз.
— Химическите компании продават токсина на болници и лаборатории за изследователски цели. Един лекар лесно може да си поръча известно количество.
Поклатих глава.
— Не знам, Чарли. Някакво си петънце върху дъска да убие човек…
— Това е навярно най-отровното вещество, което познаваме. Хиляда молекули ботулинов токсин убиват бик. Знаеш ли колко малка е молекулата?
Горе-долу колкото сивото вещество в мозъка ми, помислих аз. Как можах да повярвам на Роджър Солсбъри! Но все още не бях готов да се откажа от него.
— Може би Роджър ще ни даде обяснение — подхвърлих аз, макар че сам не си вярвах.
— Скоро ще разберем — каза Чарли.
Стигнахме до кръстовището на Дикси и Маями Авеню. Баба извъртя своя самолетоносач през трите западни платна на Дикси и поехме на север под моста за Кий Бискейн. Къщата на Роджър беше отдясно, сред групичка достолепни стари дървета.
— Какво общо има онази приятелка отзад?
Чарли въздъхна.
— Ако ти покажа задника й, ще разбереш.
— Инжекция?
— Да, според мен от стандартна спринцовка.
— Чакай малко, Чарли. Успокой топката. Тя е умряла в болница. Може да е било нещо успокояващо, упойка или кой знае още какво.
— Може. Не съм гледал в болничните архиви.
— И не си правил проби за сукцинилхолин или други лекарства?
— Вярно.
— Значи нямаш доказателства?
— Още веднъж вярно. Винаги те е бивало да разпитваш свидетели.
— Без доказателства как ще обвиниш Роджър в убийството на Силвия Кориган?
— Спокойно, Джейк. Не съм тръгнал да обвинявам. Но отдавна се занимавам с тази работа. Имам предчувствие, това е.
— Предчувствие! Чарли, ти си учен, аз съм адвокат. Ти работиш с медицински вероятности, а аз — с доказателства. И сега ни караш да размотаваме труп заради някакво си предчувствие. Просто не мога да повярвам.